- Ах, ти, малък разбойнико! - казвам и вдигам кърмачето във въздуха. После го целувам с върха на устните и й го връщам. - Сега да поговорим за сериозни неща. Какво искате за Коледа?
Двамата се споглеждат и издуват бузи.
Помагам им:
- Прахосмукачка? Шевна машина? Кухненски робот? Фурна? Съдомиялна машина? Парна ютия? Хладилник?
- Струва ми се, че бих искала плазмен телевизор с абонамент за платените канали - заявява Жози.
Кимам в знак на съгласие.
- Да, но моят съвет е да изберете най-необходимото...
- Тъкмо това имам предвид - прекъсва ме тя. - След това идва стереоуредбата, а после видеоплейъра.
Стисвам зъби, но все пак се усмихвам, а през това време Венсан кима утвърдително.
Усмихвам се, защото, след като уби кучето, баща ми се разправи с телевизора у дома - просто го изхвърли през прозореца и оттогава започнаха истинските ни неприятности, защото съседите намразиха този откачен тип, който не споделя техните ценности, кани се да замине да дири спокойствие в Бретан след първите вълнения в столицата и прави кръстен знак над челата на децата, които среща по стълбището, без някой да го е молил за това.
Обаждам се на Ришар, за да се уверя, че не е забравил да направи покупките за следващия ден, и използвам случая да продължа последния ни прекъснат разговор.
- Виж какво, не се притеснявай - казвам му. - Ако искаш, можеш да се ожениш за нея.
- Мамка му, откъде ти идват подобни мисли?
- Е, в такъв случай не се жени за нея, все ми е едно.
- Надявам се утре да не направиш скандал. Не предприемай нищо непоправимо. Не бива да се караме заради нея, нали?
- Че аз не се карам с теб, Ришар. Не ти се обадих, за да те слушам как се вайкаш. Прави, каквото искаш. Не се смятай длъжен да ме държиш в течение за каквото и да било. Свободен си. Нямам намерение да ти го повтарям хиляда пъти. Поканих това момиче, за да ти направя удоволствие. Ясно ли ти е? Може ли сега да говорим за друго? Приключихме ли по този въпрос?
- Нямаш право да отхвърляш моите работи и едновременно да ми пречиш да имам собствен живот. Твърде много ми идва.
- Във всеки случай гледай да не закъсняваш. Няма да мога да се справя сама. Дали твоята приятелка ще ни помогне?
Изчаквам да затвори. С упорството си да отрича, че има сериозна връзка с тази Елен Закарян, наистина става смешен.
Част от следобеда прекарвам в преглеждането на безбройните сценарии, натрупани по лавиците на моя кабинет или направо върху пода на белезникави купчини - двете с Ана не оставяме никой друг да ги чете и каквото и да говоря, каквото и да твърдя, че си мисля, всеки път изпитвам вълнение и възбуда с надеждата, че може би разгръщам първата страница на изключителен или поне относително добър текст.
В края на деня Ана надниква, оглежда се и ме поздравява за работата, която съм отхвърлила и с която й предстои на свой ред да се заеме.
- Разговарях с Венсан - добавя тя. - Обещах му да не ти казвам, но в течение ли си на неговите дългове?
Понеже, така или иначе, съм седнала, остава ми само да стисна облегалките на фотьойла и да се наведа напред.
- Какво имаш предвид, Ана? За какви дългове говориш?
Не знаела точно. Той не искал да й каже нещо конкретно. Давала му пари, но това нямало значение. Нали била кръстница? С радост била готова да му услужи. Казва ми всичко това, докато се спускаме с асансьора от трийсетия етаж.
- Направо падам от Марс - отвръщам.
Той е само на двайсет и четири години. Не съм си представяла, че някой може да има дългове на двайсет и четири години. Внезапно започвам да го приемам за много по-възрастен, отколкото е всъщност, сполетян от нещастие, на което човек не може да се натъкне преди трийсетте, освен ако съвсем няма късмет. Как е успял да натрупа дългове - думата звучи в ушите ми като названието на срамна болест -наркотици, момичета, хазарт? Ана ме увещава да не се паникьосвам излишно, но да внимавам.
- Много добре - съгласявам се аз, - но можеш ли да ми обясниш все пак какво означава това? Имай предвид, че не живее с мен и при всеки удобен случай ми казва да си гледам работата. Според теб как да внимавам? Какво бих могла да направя? Знаеш ли нещо повече? Ана, с теб все пак споделя. Сама знаеш, че аз съм последният човек, на когото ще се довери, за него съм най-ужасното същество на света.
Известно време мълчаливо крачим, хванати за ръка, радваме се на свежия въздух, после влизаме в един бар и си поръчваме дайкири.
- Искам да ти върна парите - казвам й.
Тя отказва. Не само от добри чувства, но и защото желае да съхрани с него близостта, установила се помежду им от самото начало - още в болницата й позволих два-три пъти да го кърми, а след това постепенно между тях се изгради силна и тайнствена връзка, доказателство за която е случилото се сега, пряка връзка, която не минава през мен. Спомням си как бърше сълзите си, за да не капнат върху челото на Венсан, който най-безцеремонно суче от гърдата й, тогава бях млада и тази картина ме трогваше, щастлива бях, че намира утеха в моя син, и разбира се, отново бих постъпила по същия начин, но все пак донякъде се дразня, че тя научава някои неща преди мен, че знае какво става в това семейство, преди аз да науча, и урежда някои проблеми вместо мен.