- Чувствам го като мой син - казва тя. - Знаеш това. Просто му помогнах, това си остава между нас двамата. Всичко е наред.
- Ти си негова духовна майка. Не си негова банка.
Тя става да поръча още две дайкирита. Небето е обсипано със звезди.
- Има и друга възможност - казва, като се връща. - Мога да поговоря с Жози.
Вперва очи в моите. Острият й поглед прониква дълбоко в мен.
Това, че има намерение да поговори с Жози, означава, че може би Жози е в основата на проблемите на Венсан.
- Помогнах му за пръв път скоро след като се запознаха. Не съм сигурна дали това е съвпадение. Именно това искам да разбера.
Отпивам от чашата с помощта на сламката, без да свалям очи от нея. После нарочно продължавам да смуча от празната чаша, издавайки ужасен хъркащ звук.
Отдавна съм престанала да ревнувам Венсан от момичетата, с които ходи, и по-скоро ги съжалявам, че са попаднали на подобен невъздържан тип - освен ако той не запазва обидите и злобата си само за мен, което изобщо не изключвам. Ана също не го познава откъм тази му страна и твърди, че с основание упреквала клетите му приятелки -при това винаги е готова да ги охули и при възможност да им нанесе някой подъл удар.
- Изобщо не е ревност от моя страна - оправдава се тя. - Просто му помагам да си отвори очите, а това е съвсем друго нещо. Всъщност сама знаеш, че той не познава живота и все още е дете.
Не съм убедена, че Венсан все още е дете - мис ля си дори, че престана да бъде дете в деня, когато отказа да държи ръката ми, докато го водех към училище - но фактът, че е направил глупостта да се свърже със стокилограмова жена и е побързал да признае нейното дете, което не е от него, определено доказва, че умствено все още си остава донякъде бавноразвиващ се тийнейджър, напълно чужд на здравия разум.
- Струва ми се, че Жози е в основата на проблема - казва тя. - Не предрешавам нищо, не искам да останеш с впечатлението, че го защитавам на всяка цена, но със сигурност знам едно: преди да я срещне, Венсан никога не е имал подобни затруднения. Сама можеш да си направиш извода, Мишел. Прецени дали си въобразявам.
- Не знам. Слушам те и мисля.
- Първо, бих искала да изясня положението. Известно ли е кой е бащата? Ти самата не знаеш ли? Не смяташ ли, че е доста странно? Всичко би могло да се предположи. Като нищо истината може да се окаже ужасна.
Явно чете прекалено много сценарии - начинът, по който тълкува всички възможности и си въобразява какво ли не - но все пак вътре в себе си чувствам, че Ана има право, и донякъде съм облекчена, че Венсан може би не е пряко засегнат - вече си представях, че дължи пари на банда от рода на „Черните ангели“ или на някоя търговска банка.
Първото нещо, което забелязвам, когато се прибирам, е светлината в моята спалня, а пердето на прозореца се поклаща от течението. За момент оставам в колата, за да огледам обляната от уличното осветление околност, но не откривам никакво движение, у съседите е тъмно, навсякъде цари пълно спокойствие. Чудно, но самата аз съм напълно спокойна, макар че „напълно“ е малко прекалено, защото стисвам флакона с лютивия спрей толкова силно, че ръката ми изтръпва чак до рамото.
Отключвам вратата на колата, изчаквам няколко секунди, преди да я отворя, и едва тогава стъпвам с единия крак на земята. Тъй като нищо не се случва, стъпвам и с другия. Чувствам как адреналинът се разлива в мен като топъл сок. Докато стигна до входната врата, вече съм задъхана от напрежение и плувнала в пот.
Ослушвам се. Отвътре не се чува нищо. Изваждам ключа.
Влизам, изключвам алармата. На партера не откривам нищо необичайно. Качвам се горе - познавам звука на всяко стъпало, зная кое от тях скърца, кое пука, старая се да не вдигам шум.
Вратата на спалнята е отворена към тъмния коридор. Влизам с разтуптяно сърце, леглото е разхвърляно, завивките са на земята, скринът отворен, а бикините ми са пръснати по пода. На нощното шкафче свети екранът на включения лаптоп. Пристъпвам.
Тогава виждам и долавям миризмата на отвратителните лепкави петна върху чаршафите, с които се е избърсал, а съобщението върху екрана гласи: „О, пардон! Не можах да изчакам!“.