- Убий ме веднага щом ти дам знак - повтарям.
Жози успява да се промъкне през входната врата, но все пак се налага да мине ребром и ми се струва, че дори задържа дишането си. Бебето е хубаво и с лилаво личице. С тях вътре нахлува студеният въздух. В местата с надморска височина над петстотин метра вали сняг и студената вълна се спуска към равнините. Скоро бузите им поруменяват, колекцията от бутилки вино расте. Отварят шампанското, донесено от Ралф, всички ме питат какъв е този странен тип, а аз отвръщам, че нямам представа и не искам да знам.
В никакъв случай няма да позволя мама да се омъжи за този тъпак или за когото и да било друг.
Надявам се тези мои мисли да не са изписани върху лицето ми. Надявам се усмивката, която й отправям, когато погледите ни се срещат, да не прилича на гримаса, защото нямам намерение само заради това да разваля вечерята, на която обикновено каня преди Коледа семейството и приятелите. Бях женена за Ришар повече от двайсет години и оттогава винаги се събираме поне веднъж годишно, а през останалото време се разбираме чудесно, с изключение на дребните неизбежни спречквания, които при добро желание от двете страни успяваме да овладеем и да потушим в зародиш.
Вече се появяват пълни чаши, други пият бира направо от кутиите. Ана и Робер също носят вино. Закачалката в антрето е отрупана с дрехи. Огънят пращи в камината. Робер се опитва да улови погледа ми, но аз го отбягвам. После пристига Патрик. Сам, защото жена му не можела да дойде.
- Надявам се, че не е нещо сериозно - казвам му, като му подавам чаша.
Представям го на останалите. Описвам как сме се запознали неотдавна, докато той преследваше скитника. Майка ми обръща внимание колко важно е човек да има добри съседи.
Венсан разговаря оживено с баща си и никак не съм сигурна дали не злословят по мой адрес, като всеки от тях се оплаква от мен на другия. С изключение на лошото настроение, в което често изпадат, двамата са много различни. Струва ми се, че Венсан вече се отнася към баща си като с равен, и се чувствам смутена от мисълта, че съм родила дете, вече способно да напердаши баща си, ако се наложи - тъй като двамата са застанали до камината, виждам как отблясъците на огъня играят по лицата им.
Жози се е разположила по средата на канапето и кърми бебето, което временно отвлича вниманието на Робер от мен.
Най-сетне Елен Закарян звъни на вратата и Ришар подскача като ужилен. Всички вече сме налице. Най-нетърпеливите, които преди малко повдигаха капака на тенджерата, за да проверят дали ухае вкусно, сега са вперили в мен умолителни погледи. Аз обаче не снемам очи от току-що пристигналата Елен. Страхотна е. Най-забавното е, че Ришар сякаш се смущава от толкова красота, събрана в една жена. Споглеждаме се с Ана. Зная, че тя мисли като мен, че за жени на нашата възраст това е сериозна и нелоялна конкуренция, и че има моменти, когато ни се иска да сме мъртви.
Сядаме на масата и Патрик се настанява до мен, като ми прошепва колко мило от моя страна, че съм го поканила, и че се чувства поласкан да сподели вечерята с компания от толкова симпатични хора. Думите му ми звучат малко церемониално и приповдигнато, но приемам без колебание неговата благодарност, защото, докато говори, слага ръка на лакътя ми и я оставя там - жест, който веднага бива забелязан от всички.
Робер, седнал на другия край на масата, почти с лице към мен, се преструва, че нищо не е видял. Тъй като нямам никакво намерение да го предизвиквам, ставам, за да сервирам, отмествам стола, но бузите ми са пламнали. Венсан също става и се разхожда с бебето на ръце -неизвестно поради каква причина го наричат Едуар-бебе - ето че Едуар-бебе започва да приплаква в бамбуковите пелени за многократна употреба.
Ана се заема да сервира в другия край на масата, а майка ми плясва с ръце, за да привлече вниманието, и започва да обяснява колко щастлива се чувства сред близки и приятели, бла-бла-бла, речта й всеки път е една и съща до момента, когато се обръща към новодошлите, в случая това са Ралф, Патрик и Елен - миналата година Венсан бе успял да представи Жози като своята най-нова приятелка - за да им пожелае добре дошли. Това отнема на старата сврака няколко допълнителни минути и ни дава възможност да сервираме, което е чудесно. После тя се обръща към Ралф и макар в момента да не слушам какви ги говори, нещо в думите й привлича вниманието ми, защото я чувам да казва, че използва случая, за да съобщи своя годеж с тук присъстващия Ралф.
Изкисквам се, след което се извинявам:
- О, пардон! Как успяваш всеки път да станеш смешна?
Лицето й се сгърчва, но не казва нищо. Ришар бърза да вдигне чаша за здравето на всички присъстващи и с всяка следваща секунда неловкото мълчание, което съм предизвикала, се запълва, всеки се старае да разведри атмосферата, наелектризирана от мен и майка ми, разговорите се възобновяват, майка ми сяда по покана на Ралф, който я държи за ръката, а аз се връщам на мястото си до Патрик, който ме пита за някакъв адрес.