- Ришар, бога ми, вие както винаги мърморите - обажда се тя.
- Това са по-скоро предсмъртни хрипове, Ирен - оплаква се той.
Тя увисва на ръката му, при това съвсем навреме. Някой е отворил кутия шоколадови бонбони, която минава от ръка на ръка. Елен сяда, кръстосва крака и само по себе си това се превръща в малък празник.
- Не бъди такъв черноглед - обажда се тя. - Досадно е.
- Не съм черноглед, Елен. Просто гледам трезво на нещата. Става невъзможно човек да се отклони от отъпканите пътища.
Ана се навежда към ухото ми и ме пита по какъв начин сценарият на Ришар се отклонява от отъпканите пътища, а през това време той продължава своята мрачна пледоария, проповядва различното, оригиналното, уникалното, на което той бил типичен пример.
- Виж какво - отвръщам й аз, - Ришар е преди всичко теоретик.
Сега вече навън времето е снежно, но все още не е заваляло - във въздуха играят редки снежинки. Ралф се обажда по телефона. Жози започва да си прибира нещата. Робер е втренчил печален поглед в пространството. Венсан и Патрик са се разположили във фотьойлите. Докато минавам край тях на път за кухнята, чувам как Венсан казва:
- Ние сме народът, обречени сме да ни го начукат.
Дните са къси, температурите ниски, често зимата предизвиква у мнозина прилив на раздразнение, а у някои ярост и подозрителност, особено у онези, които работят в заведения за бързо хранене. Включвам чайника. Всеки път когато съм на път да изпитам съжаление към него, си спомням какъв живот бе отреден на самата мен, когато бях на неговата възраст, и се отказвам. Към мен и майка ми се отнасяха като към чумави - възрастните ни проклинаха, децата ни дърпаха за косите, разплаканите родители ни замеряха с каквото завърнат, а някакъв мъж в месарницата хвърли в лицето ми бифтека, който току-що беше купил.
- За какво мислиш? - пита ме майка ми.
Обръщам се към нея.
- А, за нищо конкретно.
Тя стои неподвижно. Навела е глава и се поклаща по начин, който донякъде ме тревожи. После вдига поглед към мен.
- Даваш ли си сметка как ме нагруби преди малко?
- Да, абсолютно. Но това е само началото. Още нищо не си видяла.
Тя се изкисква пресилено, сяда на един стол и отпуска глава върху ръцете си.
- В затвора е от трийсет години! За него има ли някакво значение?
- За мен има значение. След като нямам баща, как бих приела пастрок?
- Трябва ли да треперя цял живот? Това ли си ми отредила? Да треперя до края на дните си, да завърша земния си път в старчески дом? Сред всички онези непознати клетници?
- Какви ги говориш?
- Добре, добре, успокой се. Вземам думите си назад.
Чайникът започва да свири.
- Когато Ралф си отиде, когато по един или друг начин вашата история се спука като балон, което трябва да се очаква, аз, твоята дъщеря, все още ще бъда до теб. Обективно погледнато, мамо, аз съм по-сигурна опора от него.
Чувствам как в сърцето й блясва искрица надежда. Подава ми празната си чаша и аз я предупреждавам да не прекалява, но тя ме праща по дяволите. Наливам й, след което се отдалечавам - изморява ме. Чувам как се строполява зад гърба ми, с трясък се преобръща стол.
Ето ни на път за болницата. Майка ми е припаднала, а аз се побърквам от тревога. Отново се прев ръщам в нейна дъщеричка, но особено ме плаши лицето й, пепелявосиво, почти синкаво. Патрик кара с пълна скорост, знае най-прекия път. Дори не мога да разбера дали диша. Безмълвно държа ръката й, а сълзите се стичат по бузите ми, без да мога да ги сдържа. Само долната ми устна потрепва. „Не ми причинявай това“, мърморя на себе си, докато колата лети, звукът на клаксона ехти в нощта, на няколко пъти минаваме на червено, обираме ругатните на неколцина скитници, които дремят под шатрите край канала въпреки студа. Духа пронизващ вятър и когато я издърпвам от колата, леденият вихър я шибва в лицето, а тя инстинктивно се притиска в мен, вкопчва се и шепне на ухото ми: „Върви да го видиш, Мишел“. Думите й ме хвърлят в ужас - полагам усилие да не я отблъсна. „Върви да видиш баща си“, моли ме тя.
- Мамо, какво говориш? - простенвам.
Студеният въздух ни обгръща, а през това време към нас се задава тичешком дебела медицинска сестра, следвана от Патрик и санитар с носилка, чиято конска опашка се вее на вятъра. „Мама е в кома.“ Само това мога да кажа. Чакам. Чакаме двамата. Патрик е решил да остане заедно с мен. Обаждам се на Ришар и на Венсан, моля ги да обяснят положението на другите и им възлагам да довършат вечерята. Не се чувствам много добре. Нещо в мен се е пречупило. Отгоре се е надвесила страховита сянка. Патрик ме прегръща през рамото и това е най-милият жест от негова страна, предвид обстоятелствата. Никога досега не съм си представяла, че мама може да си отиде, защото подобна възможност ми се е струвала напълно непоносима, и когато ненадейно се изправям пред тази бездна, чувствам, че нямам сили да приема реалността. В миналото често се е случвало да се измъкваме от тежки моменти или просто от временни затруднения само благодарение на единството между нас, а сега става ясно, че занапред нещата ще стават все по-сложни. Поглеждам към Патрик. Едва ли банков служител ще ми противоречи в това отношение.