Разсъмва се, когато един лекар идва да ми каже, че мога да се прибера у дома, защото това е най-доб рото, което мога да направя. Майка ми била под наб людение и щели да ме държат в течение, ако има някаква промяна. Вместо да го отрупам с въпроси, аз се опитвам да контролирам дишането си. Патрик ме подкрепя. През нощта бях успяла донякъде да се успокоя, но всяка поява на лекар или на мъж в бяла манта ме караше отново да изпадам в паника и сега не съм в състояние да проведа нормален разговор с дежурния лекар, тялото ми просто е престанало да функционира. Той ме съветва да взема приспивателно и да си легна, като ме уверява, че състоянието на Ирен е стабилно и че вечерта ще ми се обади. Клатя глава. Свивам се. Патрик е до мен. „Поне се приберете да вземете един душ и да се преоблечете“, съветва ме той, като слага ръка на рамото ми. Дълго време лежах на твърдата пейка, без да затворя очи, без да знам дали тя ще умре, или ще живее. На моменти сядах, превита надве, опряла чело в коленете си, скръстила ръце, опитвайки се да не треперя като лист. Прекарах най-мъчителната нощ през моя живот -като се изключи онази, през която моят баща оказа съпротива на полицията, преди да бъде арестуван и едва спасен от разярената тълпа. Гледам Патрик, но не го виждам. Без съпротива се оставям да ме поведе към изхода, увлечена сякаш от топлото течение на невидима река. Дори не чувствам студа, докато прекосяваме лъскавия от скрежа паркинг.
Включва отоплението, отправя ми съчувствена усмивка и подкарва по обления от светлината на утрото булевард.
На един светофар той докосва коляното ми. Опитва се да ме успокои.
- Нищо не е загубено - казва ми, за да ми вдъхне сили, докато прекосяваме Булонския лес, потънал в бляскава мъгла.
Не отговарям нищо.
Съзнавам, че прояви самоотверженост, като ни откара до болницата, че прекара нощта редом с мен, че беше безупречен - внимателен, загрижен - че го харесах още преди няколко дни, че определено будеше у мен желание, всички тези аргументи в негова полза бяха налице, но дали съм достатъчно улегнала, за да мога да си обясня спокойно нещата, готова ли съм да предприема каквото и да било?
Когато се завръщаме, Ришар все още е там - това незабавно дава отговор на неприятния въпрос, който ме измъчва от момента, когато напуснахме болницата, а именно как да обясня на Патрик, че засега не мога да стигна по-далеч в нашата връзка и че съжалявам, ако съм оставила впечатлението, че съм готова да спя с него при първия удобен случай.
Щом влизаме, Ришар се надига на лакът и ми отправя въпросителен поглед. Той знае. Ришар единствен знае - Венсан също, но не до такава степен - колко потресена съм при мисълта, че мога да изгубя Ирен, колко безсилна и готова да рухна съм при първия удар, който ще ме сполети. Навремето понякога Ирен не спеше по цели нощи, за да бди над мен, да ме брани, когато полудяла от болка майка или някой друг се опитваше да раздаде правосъдие и да ни отмъсти. Какво щях да правя сега? Сега, когато тя вече не бдеше над мен?
Той става, приближава се и ме прегръща. Не се противя. От всички мъже, които някога съм познавала, без съмнение, той е най-добрият, така е, но дали е достатъчно? Буди ли у мен възторг? Нямам ли право да мечтая за нещо по-добро?
Отпускам се на един фотьойл. Двамата мъже се споглеждат. Установявам, че още съм жива, по бързината, с която долавям моментално възникналото между тях съперничество, за което аз съм причината. Подобно усещане действа като целебен балсам - лек и едва доловим - за нараненото ми сърце.
- О, прощавайте - казвам им. - Не си спомням дали ви запознах.
Отговарят ми утвърдително. Ришар използва случая да благодари на Патрик за помощта и да му съобщи, че сега вече спокойно може да си върви. Гледам встрани. Нямам желание да вземам участие в тяхната игра. Чувствам се страшно изморена. Ришар ме притиска до рамото си.
- Безкрайно ви благодаря, Патрик - обаждам се с известно закъснение, докато той вече си тръгва. - Хиляди благодарности, ще ви се обадя, за да ви държа в течение.