Той прави трогателен и донякъде печален жест с ръка, отваря вратата и навън го подхваща студеният вятър, който вие в камината.
- Не намираш ли, че малко се натрапва?
- Ако смятах така, нямаше да го поканя - обаждам се след известна пауза.
- Я почакай, сериозно ли говориш? Май ме будалкаш или се лъжа?
- Господи! - възкликвам. - Ришар, да не си решил да ми правиш сцена! На мен. Не мога да повярвам. Да не си се побъркал? С всичкия ли си?
Не бяхме достатъчно любезни с Патрик и затова съм толкова кисела.
- Виж какво - казвам му, - най-добре е да престанем. Виждаш, че си имам други грижи. Ако искаш да знаеш, отсъствах цяла нощ не за да флиртувам с него. Освен това с какво право искаш да научиш нещо повече? В качеството на какъв? Или може би сънувам?
- Добре, само не започвай.
- Не ми казвай какво да правя. Разделихме се, за да можем да живеем в мир помежду си. Аз не те питам какви ги вършиш с твоята телефонистка, едва ли не тийнейджърка. Вземи пример от мен.
Навън мъглата се вдига и небето просветлява, зората си пробива път между голите клони на високите дървета. Въздъхвам с облекчение. Сякаш денят е убежище, сякаш ми е дадена отсрочка до следващата вечер.
Напълвам ваната. След като се наложи дълго да увещавам Ришар, че всичко е наред, той най-сетне си тръгна, после пуснах пералнята на програма с изкисване и на максимална температура, за да залича от чаршафите всяка следа от мръсотия. Качвам се в спалнята, последвана от Марти. Не забравям да заключа вратата и да поставя резето.
Марти се покатерва на мивката и очаква да пусна тънка струйка студена вода. Жаден е. Сещам се, че след случилото се с Ирен той е единствената ми компания, и бързам да го обслужа. Докато пие, без да престава да мърка - умение, което само един стар котарак владее - аз се обаждам на Ана, за да се извиня, че не съм отговорила на вчерашните й съобщения.
- Горкичката, кажи ми само дали всичко е наред?
- Не зная. Ще взема една вана и после ще видя. Изморена съм. Струва ми се, че е мозъчно сътресение, но не съм сигурна.
- Инак добре ли си? Искаш ли да дойда?
Отговарям, че искам да си почина, че вечерта ще отида в болницата, а после двете можем да пием по чашка. Докато говоря, влизам във ваната. Би било идеално, ако можех да забравя какво ми каза Ирен, да го пропъдя от мислите си, но засега не успявам.
- Още не мога да се опомня след това, което тя ти причини - казва Ана.
- Според мен е ужасно.
- И веднага след това ме остави. Ана, та това може би са последните й думи. Даваш ли си сметка?
- Какво смяташ да правиш?
- Какво ли? Нямам представа. Хм. Може би нищо. Нищо не мога да направя. Нека той си остане докрай там, в затвора.
Тя смята, че съм права, че нищо не ни обвързва с нечия последна воля, със сетните думи, произнесени сред стенания, едва чути, неразбираеми, напомнящи бълнуване. Извинява се, ако е била груба - веднага добавя, че просто проявява обикновен здрав разум. Уточнява, че желанията на умиращите трябва да бъдат изпълнявани само до известна степен. Иначе всички ще се превърнем в някаква секта на откачени.
- Знаеш колко обичам майка ти, но в случая тя отива твърде далеч. Така че не се притеснявай.
Каня се да си лягам, когато някой чука на вратата. Патрик. Идва да провери дали всичко е наред. Отивал на работа и искал да разбере дали не се нуждая от нещо, което може да ми донесе на връщане. Нямам нужда от нищо и му благодаря. Изглежда едновременно жизнерадостен и загрижен и сякаш очаква нещо. Придърпвам пеньоара над гърдите си, а през това време зад гърба му, в застиналото небе прелитат ято черни птици.
- Вижте какво, Патрик, тъкмо се канех да си лягам - казвам му. -Искам да събера малко сили, преди да отида отново в болницата.
Той се усмихва. За момент се чудя дали няма да се нахвърли върху мен, после с ужас установявам, че съм облякла късия пеньоар със сини мотиви, а не дългия, също със сини мотиви, да не говорим, че съм по бикини. Толкова съм била изтощена, че съм му отворила в подобно облекло! Твърде късно е да поправя каквото и да било, освен допълнително да влоша нещата, да стана смешна, да се престоря на плашлива девственица или бог знае на каква. Задоволявам се само да пристегна колана. Ако до този момент съм имала някакви притеснения, че няма да му направя впечатление, сега вече мога да бъда напълно спокойна.
- Не се колебайте да ми се обадите, ако мога да ви бъда полезен с нещо - казва той, като се изкашля.
После бърка в джоба на палтото си и изважда телефона, под предлог че иска да разменим нашите номера, а на мен за момент ми се струва, че държанието му е странно.