- Патрик, вие май ме снимахте? - питам го. - Това ли направихте?
Той се мръщи, изчервява се.
- О, моля ви се, Мишел! Разбира се, че не.
Отрича, клати глава във всички посоки и накрая, когато вече съм готова да му затворя вратата под носа, включва функцията „Снимки“, за да ми покаже последните, и аз установявам, че не съм аз, или по-скоро съм аз, но не полугола на прага на входната врата, а легнала на пейката в болницата, свита надве, обляна в бледа светлина, изненадана от първите лъчи на зората.
След като преминава учудването ми, неволно избухвам в смях и отбелязвам колко глупав вид имам, докато спя.
- Нищо подобно. Красива сте - възразява той.
В това леко облекло наистина ми става много студено. Цялата съм настръхнала, космите ми са щръкнали като наелектризирани. Освен това съм в плен на трепета, предизвикан от трогателния начин, по който го казва. Стоя пред него като вцепенена.
Иска ми се да му благодаря за сладкото чувство, което е пробудил в мен, но се въздържам, за да не го насърча.
- Нека поговорим друг път, Патрик. В момента умирам от студ.
Той се усмихва. Махва с ръка. Затварям вратата. Дръпвам резето.
Следя през шпионката как отива към колата. Изведнъж се сещам, че когато една жена започне да се колебае дали да започне, или не връзка, вече е с единия крак в третата възраст - а може би с двата крака.
Събуждам се в късния следобед. Отивам да я видя - не знам за какво служат всички тези маски, тръбички, кабели - всъщност няма много за гледане, дори клепките й не помръдват. Държа известно време ръката й, но не чувствам нейното присъствие. С други думи, просто я няма тук. от дълго време двете не се разбирахме - отношенията ни се влошиха след раздялата с Ришар, защото отказах да отида да живея при нея, а тя много го искаше, за да може изцяло да разчита на мен, така както през онези мрачни години аз разчитах на нея. Ала макар да можех да понеса цял месец, без да я видя, все пак знаех, че тя е там. Сега дори не зная къде е.
Страхът, че сме разкрити. Че могат да ни познаят и отново да се сблъскаме с всички онези убити, с онази неправда, онази лудост. Трийсет години по-късно този страх не ни е напуснал и все така ни държи в клещите си. Ирен си бе въобразила, че времето ни е направило недосегаеми, но така и не успя да ме убеди и у мен остана навикът -като пораснало дете, което продължава да смуче пръст - повече или по-малко да бъда нащрек - всъщност по-малко, защото се оставих да бъда изнасилена като много други.
Когато се запознах с Ришар, бях на път да полудея, не минаваше седмица, без да бъдем нападнати по един или друг начин, блъскаха ни, дърпаха ни, удряха ни плесници, унижаваха ни, по цели часове плачех в моята стая, наложи се да напусна университета, където дори по-често ме нападаха, тормозеха и преследваха - сякаш всеки имаше брат или сестра, станали жертва на смъртоносната лудост на моя баща, или пък бяха пострадали техни близки. Живеех в състояние на постоянна тревога и ден и нощ го проклинах, че е увлякъл и нас в своето падение. Някои се задоволяваха на минаване просто да ме ударят с книга по главата.
Ако можех, бих го убила със собствените си ръце - към мен той винаги се бе отнасял хладно и високомерно. Изобщо нямаше да ми липсва. Всеки път когато започнех да говоря по този начин, Ирен скачаше и понякога си наумяваше да ме накаже за думите ми - за нея те бяха същинско богохулство и макар по-късно религиозното чувство да я напусна, в началото се стараеше да ми покаже, че има граници, отвъд които не бива да минавам.
Нямала съм право да желая смъртта на моя баща - и още по-малко да твърдя, че съм готова да го екзекутирам със собствените си ръце. Явно самият демон говорел през моите уста и в такива случаи върху мен се стоварваше градушка от плесници, от които ловко се бранех, като стоически кръстосвах ръце пред лицето си. Не разбирах защо тя толкова го защитава, след като по негова вина бяхме подложени на такива мъки. Имах приятел, в когото бях влюбена, първият, с когото наистина бях спала, първият, на когото истински държах, бях на шестнайсет години, а той ми се изплю в лицето - един от малкото случаи през моя живот, когато наистина страдах - и не само разби сърцето ми на хиляди късчета, а ме унижи пред всички останали. От социална гледна точка просто ме уби. Как бих могла по онова време да изпитвам състрадание към човека, станал причина за всички мъки, на които двете с мама бяхме подложени?
Срещнах Ришар едва шест години по-късно. През това време бях успяла да се закаля, а Ирен да осъзнае, че прекалената религиозност, прекалената нравственост водят в задънена улица, че тя все пак е доста привлекателна жена и ако се стегне, би могла да промени живота си, което тя в един момент наистина направи и постигна няколко наистина чудесни завоевания, но те, за съжаление, се оказаха краткотрайни. Шест години несигурност, бягство, постоянно местене от място на място, напразни опити да скъсаме с миналото. Единственото, което паметта ми е съхранила от този период, е мрак, свят без светлина, от който сякаш никога нямаше да излезем, и ето че един ден се появи мъж: той вдигна бифтека, с който ме бяха ударили в лицето, и на свой ред го залепи върху физиономията на моя нападател, като дори се опита да му го натъпче в гърлото, и този мъж беше Ришар, за когото три месеца по-късно се омъжих.