- А ти какво би казал - питам на свой ред - за една майка, която гледа как синът й пропада, без да направи нищо? Просто за да види как нейното пораснало момче ще се справи.
Отвръща ми с мълчание - но чувам дишането му и плискането на водата във ваната. Навън времето е ясно, но силният вятър свири в прозорците и дърветата се люлеят във всички посоки.
- Не тълкувай неправилно онова, което ти казвам - въздъхвам. -Сигурна съм, че се стремиш да постъпваш правилно, но зле го познаваш, впрочем, не, не че го познаваш зле, но надценяваш възможностите му, не обръщаш внимание на неговите слабости и го пращаш на заколение.
- На заколение? Що за изрази, мамка му!
- Ришар, синът ти сервира пържени картофки в „Макдоналдс“. Не е ли време да погледнеш истината в очите?
- Няма нищо лошо в това, на двайсет и четири години да продаваш пържени картофки.
- Да, само че сега той трябва да издържа жена и дете. Не виждаш ли разликата? Чуй ме, Ришар. Когато се грижиш за дете, трябва да стигнеш докрай, а не да го зарежеш по средата на пътя. Знам какво ще ми кажеш, че на неговата възраст подобни неща не се случват, че е време той да докаже себе си, но помисли малко за възможността да е попаднал в клопка. Опитай се да си представиш. Няма ли да му помогнеш? Мен той не ме слуша, но ти би могъл да му обясниш, че тя не е негова жена и че детето не е негово дете. Не би ли могъл да го вразумиш?
- Виж какво, смятам, че той е достатъчно голям сам да се справя. Ето какво мисля аз.
- Не, Ришар, почакай. Какво имаш предвид? Не те разбирам.
- Много добре ме разбра.
- Това означава ли, че няма да направиш нищо, че ще останеш със скръстени ръце? Какво ви става? Да не би и ти да си се побъркал? Нарочно ли го правите?
Този път ми затваря той, но тъй като съм предвидила реакцията му, не успява да ме уязви. Не успява да отбележи точка в своя полза.
Поглеждам навън, дърветата по булеварда, огром ната черна сграда на „Арева“, брулените от вятъра покриви, микроскопичните минувачи, дебело облечени и прегърбени, неспирния бяг на облаците. До Коледа остават само няколко дни. Най-ужасно е, когато гледаш пасивно задаващото се бедствие. Да знаеш, но да не можеш да направиш нищо. Ясно е, че не след дълго ще съжаляваме.
Вземам със себе си няколко сценария и отивам да видя мама - в хола купувам списания и две мешани салати. В асансьора се сещам, че мама не може нито да чете, нито да се храни - нито да говори, да ходи, да мърда клепки, което така изразително правеше - и потискам надигащата се в мен печал.
За всеки случай й прочитам на глас няколко страници - Старият континент издъхва в лапите на алчни банкери. Признавам, че донякъде се боя да не би тя изведнъж да се събуди и да се вкопчи в мен, за да разбере дали съм изпълнила своя така наречен морален дълг към нейния скъп съпруг.
А тя изпълнила ли е своя, водейки разпуснат живот, потъпквайки всякакъв морал? Прибягна до какви ли не маневри, само и само да ме накара да отида на свиждане на баща ми, какви ли не долни средства използва, за да ми наложи своята воля - но сред тях мозъчното сътресение е особено противно със своето коварство и незачитане на другия.
Макар че следобедът все още не е превалил, започва да се смрачава. Самолет прекосява небосвода и бялата диря след него бавно се извива към обагрения в нежно оранжево хоризонт, после постепенно се пръсва, разпада се и накрая се стапя в лазура. „Не ми се сърди - казвам й аз. -Сама знаеш. Не можеш да постъпваш така, все едно не знаеш.“ Салатата има отвратителен вкус и е пълна с прекалено солени маслини. Днес някой е идвал, за да среши косата й, което ме кара да се чувствам виновна.
Не мога да я гледам продължително. Инак накрая ще се разплача. Но ако поглеждам към нея само от време на време, ако не се взирам в лицето й, чиято кожа напомня пергамент, ако само плъзвам очи, без да
се съсредоточавам, успявам да понеса изпитанието да седя редом с изпадналата в кома мама, да държа студената й ръка, да очаквам неизвестно какво, надзъртайки през прозореца. Привечер започват да окачват в коридорите лъскави топки и книжни гирлянди. „В никакъв случай няма да отида, мамо. Не зная дали ме чуваш, но нито за секунда не си въобразявай, че ще го направя. За мен той отдавна не съществува. Срамувам се от онази част в мен, която ме свързва с него, не ме карай да ти го повтарям сто пъти. Не те упреквам за безбройните свиждания, на които си ходила, нищо не съм ти казвала, уважавах твоето решение, сега ти трябва да уважиш моето, мамо, не ме карай да правя нещо, което за мен би било непоносимо. Ти си негова жена, а аз негова дъщеря. Не виждаме нещата по един и същ начин. Ти си го избрала. Не ти се сърдя, не си можела да знаеш. Но все пак ти си тази, която го е избрала. Не аз. Ти винаги можеш да скъсаш връзките с него. Аз не. Неговата кръв тече във вените ми. Разбираш ли в какво се състои проблемът? Не съм съвсем сигурна. Не вярвам да можеш да се поставиш на мое място дори за момент, а това, че искаш от мен подобно нещо, доказва, че изобщо не се поставяш на мое място.“