Махвам в знак, че няма нужда да ми благодари, наблюдавайки го как стои на колене пред мен. Докато му отварях вратата, забелязах спусналата се над околността мъгла и дочух далечен, приглушен кучешки лай.
Едва четири часът е, но дневната светлина започва да помръква. Колко пъти сме правили любов през годините на същото това канапе с Ришар, а също с Робер, с онзи цигулар и с кого ли още не? „Хоп, готово!“, възкликва той, показвайки прословутата верижка, засмян до уши.
Скутът ми се намира на почти една височина с носа му - само на метър от него. Този път обаче не съм объркала пеньоарите и съм с дългия, като все пак съм му позволила леко да се разтвори. Изчаквам. Той продължава да се усмихва, без да помръдне. вдигам очи и се наслаждавам на заснежената гора сред синкавия вечерен здрач, после решавам, че отреденото време е изтекло, обръщам се и се отправям към вратата. „Ирен почина тази сутрин - съобщавам му аз. - Прощавайте, че не ви предлагам нищо, но имам нужда да остана сама. Нали ще целунете Ребека от мен?“
Той се изправя, за момент сякаш залита под действието на обзелите го разнопосочни чувства, но смъртта на Ирен, изглежда, взема превес и той предприема отстъпление, извинява се неловко, целува ръцете ми. Твърде късно, ако сега се сеща за онова, за което аз си мислех преди по-малко от минута, то вече е напуснало съзнанието ми - подобни пориви не идват по желание.
От Коледа до Нова година офисите ни са затворени и аз посвещавам тези няколко дни на печалната задача да организирам погребението на мама и да подредя вещите й.
Да загубиш майка си по време на празниците, е особено неприятно, защото погребалните агенции работят на половин обороти и към болката се прибавя странното усещане за нереалност, за спряло време, за застиналост, което прави загубата на онази, която ви е носила в утробата си, още по-тревожеща и непонятна.
Ралф обещава да се изнесе преди края на януари. Това е доста далеч, но не казвам нищо, разбирам, че не може да намери ново жилище от днес за утре, и се съгласявам - уговаряме се за дните през седмицата, когато ще идвам, за да го притеснявам възможно най-малко, докато подреждам нещата на Ирен и ги опаковам в кашони.
Оглеждам набързо апартамента, като му обяснявам, че бих искала да съм наясно колко работа ми предстои при изнасянето на мебелите. Осведомявам го също така за подробностите около погребението, ако той реши да присъства.
Последните ми думи очевидно са го подразнили. Как съм могла да си представя дори за момент, че няма да дойде на погребението на Ирен? Чувствал се дълбоко засегнат. „Просто исках да ви кажа, Ралф, че формално не сте длъжен, но от само себе си се разбира, че сте добре дошли.“
Откривам у него сприхавост, която не съм очаквала. Ришар споделя, че това ни най-малко не го учудва, защото усетил тази склонност у него още при първата им среща.
- Тази негова крива усмивка веднага го издаде. Досадник и половина.
- Прав си. Но помисли, че до неотдавна той е спал с нея. Това все пак има значение. Той не е някой далечен братовчед. Държал я е в прегръдките си, целувал я е, притискал се е до тялото й. В известен смисъл това е доста плашещо.
- Кое е плашещо?
- Кое е плашещо ли? Ами не знам, интимните им отношения, познавал я е съвсем отблизо, освен това разликата във възрастта... И знаеш ли кое е най-ужасното? Тя искаше две неща. Да се омъжи отново, а аз бях против. Изобщо не исках да я чуя. Това първо. Второто се отнасяше до баща ми, тя искаше да му отида на свиждане поне още веднъж, преди да е станало твърде късно и той окончателно да се побърка. А аз отказах. Как смяташ? Равносметката е доста неприятна, нали? Мисля си, че Ралф е последният човек, който й е доставил удоволствие, а и дори да не е той, при всички случаи не съм аз и сега ме е срам, толкова ми е тъжно.
Минаваме покрай изложените надгробни паметници, разглеждаме ковчезите. От другата страна на пътя има фирма за продажба на каравани, чиито избелели знаменца плющят на фона на сивото небе. Ришар ме е хванал под ръка. Надявам се Елен скоро да установи, че нещата между мен и него не са толкова ясни, и че рано или късно, това ще я накара да се разбунтува. И не се съмнявайте, че отново всички погледи ще бъдат обърнати към мен, моето поведение ще стане обект на критики. Сякаш го принуждавам да направи каквото и да било, сякаш го карам да ми прави компания. Смятам, че самият той знае какво прави. А ако не знае, аз първа бих съжалявала.
При всички случаи съм доволна, че той е с мен, защото всичко в главата ми се върти и не съм в състояние да избера, да реша на кой модел да се спра, каква да бъде тапицерията на ковчега, и моля Ришар да се заеме с това, да се спре на най-доброто, а аз излизам да се разведря и дори да изпуша една цигара.