Погребението е определено за четвъртък. Небето е млечнобяло, във въздуха се реят снежинки, плъзгат се по лакираната лъскава повърхност на ковчега. Ришар и Венсан са от двете ми страни, чувствам, че са готови при нужда веднага да ме подкрепят, няма да се наложи да използвам поставения недалеч стол, в случай че краката не ме държат, зная, че съм в сигурни ръце.
Не мога да издържа до края, нямам достатъчно смелост. Не искам да присъствам на спускането на ковчега, но нямам желание да нарушавам церемонията, правя им знак, че всичко е наред, че не се нуждая от никого, и се отправям към изхода. Правя няколко крачки и припадам.
Когато идвам отново на себе си, се оказвам на една пейка, малко по-нататък, която са освободили, за да ме положат на нея. Изобщо не съм учудена. За мен това е страшен шок. Човекът от охраната на гробищния парк има опит и ми предлага да взема бучка захар - от началото на седмицата аз съм третата, която припада. Изправям се. Успокоявам близките, които са се надвесили над мен. Изглежда, съм бледа като платно. Да, сигурно, но сега съм добре. Изпитанието, през което минавам, е твърде мъчително. Ето какво се случва, когато човек надценява силите си, мисля си аз. Реалността винаги ви поставя на място.
Патрик се заема да ме придружи - заявяват ми, че не съм в състояние да шофирам, и заплашват да ме завържат на задната седалка, ако настоявам да седна зад волана в опит да докажа себе си, при положение че преди малко се бях проснала между надгробните камъни като дребен ненужен предмет.
Настроението ми е такова, че бих предпочела да се прибера сама и да не произнеса нито една дума до следващата сутрин, но те почти насила ме отвеждат до колата, настаняват ме, слагат ми предпазния колан, навеждат се към страничното стъкло, за да ме накарат да седя спокойно до второ нареждане - междувременно отбягвам похотливия поглед на Робер, който в момента е като жива рана и източник на тревога.
- Не ме карайте да говоря - казвам, когато Пат рик потегля. -Благодаря.
Минаваме покрай кейовете, прекосяваме Сена, сетне горите, без да го погледна, нито да му кажа каквото и да било, а и той не се обажда, кара мълчаливо и спокойно, докато през това време ситният сняг започва да помрачава небето.
- Имахме късмет - казвам накрая.
- Предвиждат силни виелици през нощта. Ще трябва да затворим капаците.
Кимвам с глава. Компанията му не ми е неприятна, но ми е трудно да говоря. А и честно казано, той ме дразни. Сякаш с него всичко идва не навреме, сякаш непрекъснато се разминаваме.
Щом пристигаме, не изчаквам да ми отвори вратата и излизам сама.
Вече съм пред вратата, но той все още не е потег лил. Сега, когато вече знам що за човек е жена му Ребека, съм по-снизходителна към него. Спекулата с цените на суровините или въвеждането на нови финансови системи, без съмнение, не изисква кой знае какви качества, нито особена чувствителност, но от друга страна, кой би пожелал да свърже живота си с човек като Ребека?
Свивам рамене и се прибирам. Изключвам алармата. Поглеждам навън, но не го забелязвам, защото снегът изведнъж се е усилил. Тази сутрин, преди да тръгна, бях включила отоплението и сега вътре е приятно. Откакто живея сама, къщата сякаш е станала по-голяма, но изглеждаше напълно подходяща, докато тук бяха Ришар и Венсан и особено докато Ирен беше при нас. Бях обзавела голяма таванска стая, където да работя, с бюро, няколко възглавници и голям телевизор, а Ирен обитаваше партера, в крайна сметка нямаше много място, до момента, когато тя окончателно ни побърка и решихме да поемем нейния наем, само и само да живее отделно - преди да се стигне до кръвопролитие.
Купих къщата преди двайсетина години, след неочаквания успех на един от първите ни проекти, и я поддържам в добро състояние, за да остане все пак нещо солидно от това семейство, нещо читаво, за да не е било всичко напразно. Редовно е обработвана против термити. Няколко цигли отлетяха по време на бурята през деветдесет и девета и ние използвах ме случая, за да ремонтираме покрива. Ришар никога не я е обичал, защото не понасяше мисълта, че дължи стените и покрива над главата си на моите способности.
Така и не можах да го накарам да се отърси от подобни предразсъдъци. Накрая се отказах. Забравих, че всеки нерешен проблем, рано или късно, изниква отново с още по-голяма острота и ни прес ледва докрай.
Качвам се на тавана, за да освободя място за вещите на Ирен, и използвам случая да шпионирам къщата на моя съсед. Навън цари тишина и се сипе гъст сняг. Прозорците на партера са обкръжени от светещи гирлянди, коминът пуши, от небето се спус ка белезникав здрач.