Седя известно време унесено пред огъня, после се качвам в кабинета да опаковам подаръците - закъснявам, смъртта на мама наруши организацията. После надписвам няколко картички, пъхам ги вътре, прозявам се. Все още съм с ръка пред устата, когато някой се хвърля върху мен и грубо ме събаря върху мокета на пода. Докато падам, дръпвам шнура на настолната лампа и стаята потъва в мрак. Изпищявам. Получавам силен удар по челюстта. Нападателят ми е с качулка. Малко съм зашеметена, но го блъсвам с все сила и продължавам да крещя. Този път или той не е подходил достатъчно решително, или аз съвсем съм се разбесняла, но така или иначе, не успява да ме обездвижи
- не чувствам никакъв страх, изпаднала съм в сляпа ярост, изобщо не ме интересува дали е въоръжен.
Въпреки всичко успява да ме притисне с цялата си тежест и да ме хване за гърлото. Викам: „Помощ! Помогнете!“, но той ме удря с все сила по лицето. Прекалено бясна съм, за да припадна, и докато той се опитва да смъкне панталона ми, хващам крака на пълната с книги етажерка и сполучвам да се измъкна от хватката му, плъзвам се по гръб и започвам да го ритам по главата.
Той обаче отново взема надмощие и аз отстъпвам, очаквайки отново да се нахвърли върху мен. Седя върху пода, облегната на стената, когато пръс тите ми ненадейно напипват ножицата, която използвах при опаковането на подаръците.
Ръката му се протяга да ме сграбчи, но така и не успява да ме достигне, защото я пробождам, с все сила я нанизвам на шивашката ножица.
Негов ред е да изреве, чувам гласа му, но бездруго вече зная кой е той, може би дори от самото начало съм знаела, още преди да свали качулката.
С един скок се изправям с насочена към него ножица. „Махайте се от тук - заповядвам глухо, разтреперана от гняв. Блъскам го към стълбата.
- Махайте се от тук! Вън!“ Размахвам пред лицето му червеното от кръвта острие. От очите ми излизат пламъци. Чакам само да посегне, за да го промуша отново, ще бъда бърза като мълния. Разярена съм до крайна степен. Той го вижда. Доволна съм, че го вижда. Сгърчил лице, отстъпва заднешком, обзет от паника, притискайки към тялото си ранената ръка. Ала така и не мога да разбера какво се крие зад тази гримаса, какво чувства в действителност. Втурва се към изхода. „Марш от тук! - заповядвам му. - Повече не се доближавайте до мен!“
Обръща се и хваща дръжката на вратата. Най-смущаващото за мен е, че пред мен стои Пат рик. Патрик, когото познавам, който е мой съсед, който флиртува с мен и прочее. Очевидно, че това не може да бъде мъжът, който ме нападна, мъжът с качулката не е той. Ако не беше раната на ръката му, нямаше да зная какво да мисля. „Какви ги вършиш? - на път съм да си кажа. - Та това е твоят приятел Патрик, не го ли позна?“
Вратата се отваря. Той излиза. Продължавам да го следвам с насочена към лицето му ножица. Пълната луна свети едва ли не ослепително. Примигвам. Тогава единият и другият Патрик се наслагват в съзнанието ми и аз спирам. Той продължава да отстъпва и вече виждам чудесно неговия двойник, онзи, който ме изнасили първия път и сега се опита да го направи отново. Плъзва се по леда и се просва по лице на земята -по инерция едва не пристъпвам напред, за да му помогна.
Минава ми през ума да се обадя на полицията, но не го правя. Предпочитам да взема една вана. Не смея да призная истината дори пред себе си.
На другия ден вземам колата и използвам случая да отида до гробището. Не съм длъжна, можех да я посетя и по-късно, но там няма жива душа и ако реша да избягам, спокойно мога да го направя.
Надгробният паметник още не е поставен, но така могилката пръст изглежда още по-внушително. Отгоре са положени цветя, които все още не са увехнали, дните между Коледа и Нова година винаги са някак странни, доказателство е необичайната тишина, която ме посреща и ме изпълва с чувството на спокойствие и нереалност, а това напълно съответства на душевното ми състояние. Навеждам се да оправя неизвестно какво и я моля да ми прости за жалкото ми представяне на погребението. Денят е напълно подходящ да дойда на поклонение пред гроба на майка ми. Небето е светло и млечнобяло, а студеният въздух е приятно хаплив.
Изправям се и виждам, че наоколо има доста дървета, но те не закриват небосвода. „Надявам се да си добре тук - прошепвам. - В града сме, но си като на село. През лятото ще има птици и пчели.“