Докосвам с длан черната замръзнала земя, сетне си тръгвам.
Слънцето вече залязва, когато спирам на паркинга на кварталния супермаркет, за да купя цигари и котешка храна.
Доволна съм, че минах с успех изпитанието на гробището, че успях да издържа. Една грижа по-малко. Поемам удара с достойнство и се справям много по-добре, отколкото съм очаквала. Вече знам, че спокойно ще мога да ходя там от време на време, без да преживявам всяко посещение като драма. Все още имам нужда от нея, но сега се чувствам по-уверена в себе си.
Пред входа на магазина срещам Патрик. Носи пакети с покупки, но като ме вижда, замръзва на място и внезапно хуква - без съмнение, се бои, че нося в себе си някакво оръжие - докато тича, единият пакет се разкъсва и съдържанието му с трясък се изсипва на земята.
Продължавам, без да се обръщам, и се отправям към щанда за алкохол. Все още съм му бясна. Бясна съм и на себе си, че се оставих да бъда заблудена, че упорито отказвах да видя очевидното. Запазвам си правото следващия път да го пребия с тояга или може би да го обезвредя, да го оставя безжизнен на място. Този сценарий може да се повтори. Не бива да си въобразява, че ще се приближи безнаказано до мен.
Въпреки всичко все още го желая. Това е ужасно. Готова съм да крещя от огорчение и отчаяние, но се боя да не привлека вниманието на хората от охраната с бръснати глави и да се окажа закопчана с белезници за някой радиатор. Ненавиждам се за всичко, което сама си причинявам. Какво не ми е наред? Може би е от възрастта? Наслуки вземам сода, джин, маслини, обезмаслено сирене. За момент се питам дали не трябва да възобновя връзката с Робер, да се съсредоточа изцяло върху нея, да не обръщам внимание на останалото, това би опростило нещата, би загасило огъня, който го изгаря отвътре, но така и не успявам да убедя себе си и се отказвам.
- Не съм изпращал покана на твоя приятел - казва ми той, когато ме посреща в новогодишната вечер, безупречно сресан, с шалче около врата и със сладникава, белозъба усмивка.
Първият мъж, с когото получих оргазъм, приличаше на него, с тази разлика, че тогава бях шестнайсетгодишна - беше психологът, който се занимаваше с мен след масовото убийство, извършено от баща ми, при това известен специалист, пълен мръсник.
- Виж какво, Робер. Доволна съм, че не си го поканил. Много съм доволна.
- Виж ти.
- След като ти казвам.
Подавам му палтото си. Изобщо не съм очарована от перспективата да празнувам Нова година в неговата компания, но не можех да откажа, всички останали са тук. Все още не съм готова да прекарам сама новогодишната нощ.
Само преди три дни погребах мама. От мен не се очаква да преливам от веселост, нито да танцувам по масите, но чувствам, че имам нужда от компания. И от питие. Ирен обожаваше подобни събирания. Готвеше се един месец предварително. Ришар ми напомня това и при всички случаи след мен той е човекът, който е най-засегнат от смъртта на Ирен. Тя не беше лесна като характер, но двамата с Ришар се разбираха и след няколко години станаха добри приятели - развратният живот, който тя водеше, изобщо не го засягаше.
Тя често ми напомняше да взема пример от него. От толерантността му към начина на живот, който са си избрали другите. Призоваваше го за арбитър в нашите спорове. Вслушваше се в съветите му. Той предлага да ми помогне при подреждането на нейните вещи и аз приемам.
- Патрик не е ли тук? - пита ме.
- Не. Не знам. Защо ме питаш?
- Защо ли?
- Той е женен. Има си съпруга. Защо питаш точно мен къде е?
- Е... Прощавай, мислех си, че...
Свивам рамене и се отдалечавам. Тук са няколко писатели, няколко сценаристи, с които работим, неколцина режисьори, които са правили клипове по наша поръчка, и апартаментът се оказва изпълнен с такова его, че ако случайно спре токът, гостите просто ще започнат да светят от само себе си. Всички изглеждат във форма, изпълнени са с проекти, но преди всичко искат да използват вечерта, за да се поотпуснат, поне за няколко часа да забравят за бизнеса от изминалата година, така че е достатъчно човек да протегне ръка и пред него мигом ще се появи чаша шампанско.
- О, скъпи Венсан, благодаря. Как си? Жози още ли не е дошла?
Виждам как се намръщва. Взема пълна чаша.
- Няма да дойде. Не желае кракът й да стъпва у Ана.
- А, нима? И поради каква причина?
- Просто така.
- Аха, случва се. Нищо. Доволни ли сте от телевизора?
- Да. Всъщност и да, и не. Включен е от сутрин до вечер. Чудя се кога успява да прескочи до тоалетната.
- Бъди сигурен, че ще си повреди очите.
Ана ми прави знак и споделя, че така е по-добре и за Жози, и за нея, а освен това разчита на моята подкрепа пред Венсан.