- Нали знаете, че имам ключ. Няма нужда да звъня. Не се притеснявайте, минавам само за малко.
- Няма значение, че е за малко, Мишел.
- Напротив. Има голямо значение. Не гледайте така сърдито.
- Все пак не съм съгласен. Съжалявам.
Почесвам се по слепоочието.
- Чуйте ме, дойдох да взема важни документи. Нямах възможност да чакам, докато си стегнете куфарите. Нали нямате нищо против да не се караме?
Той размахва ръце, продължава да клати глава, за да ми покаже, че не е съвсем съгласен с мен, когато зад гърба му неочаквано се появява съвсем гола брюнетка, на половината на годините на Ирен, пог лежда го въпросително и вирва брадичка. Не казвам нищо, просто не им обръщам внимание.
Накрая попадам на кутия от обувки, пълна със снимки, които веднага познавам, и бързам да я зат воря, сякаш за да не излязат от нея пъклените миазми, после се качвам в таксито, което ме чака отпред на яркото, но студено слънце.
Смрачава се. Без да се събличам, вземам от гаража лопата и отивам зад къщата.
Времето не е толкова студено и земята не е замръзнала. Донасям спирт за горене, изсипвам кутията в изкопаната дупка, поливам обилно снимките и ги запалвам.
Не протягам ръце, за да ги сгрея, но усещам как топлината облъхва лицето ми и за момент притварям очи, заслушана във фученето на пламъците, изчаквам, докато се уверя, че от тях е останала само пепел, потрепервам от вечерния мраз, после засипвам дупката и я отъпквам с лопатата, за да я изравня, а през това време в небето със зловещо грачене прелита гарван.
Ако беше жива, Ирен би припаднала. Оставам още малко навън, облегната на стената на къщата, сред бледия здрач и миризмата на изгоряла хартия. Тя през цялото време редовно му ходеше на свиждане, нито за момент не прекъсна физическата си връзка с него, което беше повод за постоянни спречквания между нас, особено в началото, но нищо не можеше да я накара да се откаже от тези проклети посещения в затвора. От друга страна, изобщо не криеше озлоблението си срещу него, предвид живота, който бяхме принудени да водим, сметките за плащане, обидите, постоянното местене от място на място и прочее, но все пак продължаваше да му ходи на свиждане, отново и отново, докато аз се побърквах от яд, защото изобщо не я разбирах, а и обясненията й бяха мъгляви. Никога не би ми простила, че изгорих тези снимки. Сякаш чувам упреците й, че съм убила този човек за втори път - което всъщност не може да стане.
Сещам се за последната й воля, за този последен опит да ме накара да я послушам, молбата й, която за сетен път показваше до каква степен продължава да бъде привързана към него, въпреки развратния живот, който водеше между посещенията, на които обикновено отиваше забрадена с шалче и пола под коленете. Не можех да й простя, че се е надявала с този неин мозъчен кръвоизлив да ме накара да се размекна и да проявя снизхождение. Нима такова е било мнението й за мен?
Получавам съобщение от Робер. Обаждам му се.
- Ало, Робер? Тъкмо се канех да ти звъня. Точно за утре, не може ли да отложим? Представи си, че не мога да вървя...
- Няма значение, че не можеш да ходиш - прекъсва ме той, - няма да се разхождаме.
Аргументът му ме кара да онемея.
Отивам на срещата, без да съм особено предразположена. Вече е легнал - струва ми се, че космите на гърдите му още повече са побелели след последната ни среща, когато, докато ме прегръщаше, тази подробност ми направи силно впечатление.
- Не искай от мен кой знае какво, Робер, сам виждаш в какво състояние съм. Вече ти казах, че няма да мога да танцувам и да подскачам във въздуха. На всичко отгоре с Ана имахме тежък ден. Не забравяй, че празниците свършиха. - Подпирам бастуна и започвам да се събличам. - Изумена съм от метода, който използваш, за да спиш с мен, Робер. После не бива да се оплакваш. Не се оплаквай, когато от моето уважение към теб не остане нищо.
Не отдръпвам устни, когато той решава да ме целуне, но оставам като мъртва кукла. Навън е нощ и стаята е осветена единствено от сиянието на града. Винаги съм знаела, че един ден ще съжалявам за връзката с него, и ето че този ден настъпи, мисля си за това, колко работа ме чака у дома и че в този момент трябва да съм заета с нея, а не с нещо друго, тя сигурно ще ми отнеме голяма част от нощта и дори няма да имам време да вечерям.
- Отпусни се - казва ми той.
- Не съм машина, Робер. Нямам копче, което да натисна.
Негов ред е. След минута вече се питам защо трябва да си усложнявам живота, след като имам на разположение Робер, който добре познава тялото ми и е наред с ума. Нямам отговор.
Опитвам се да не издам удоволствието, което ми доставя, защото не забравям при какви обстоятелства става това. Не ми е лесно. Показала съм му много неща, а той е добър ученик. Стискам зъби, за да не прехапя устни.