- Ами твоята гордост, съкровище? - обажда се Жози, вперила замислено очи в сладките. - Къде остава твоята гордост?
Ришар се изкашля в шепа в опит да смени темата, но аз нямам такова намерение.
- Жози - обръщам се към нея, - когато човек трябва да се грижи за насъщните нужди на жена и дете, гордостта се превръща в лукс. Смятах, че след като прие тази работа, Венсан го е разбрал. Смятах, че достатъчно добре съм му го обяснила.
- Прощавай - обажда се самият Венсан, - но нали не си забравила, че ти сама си ме учила да пос тъпвам по този начин? Никога да не отстъпвам, да браня идеите си. Помниш ли? Онова пламъче, което никога не трябва да угасва.
- Никога не съм ти забранявала да разсъждаваш. И не само това, а винаги съм ти напомняла, че трябва да мислиш преди, а не след.
- Няма да позволя да ме наричат мръсен евреин.
- Виж какво, първо, ти не си евреин. Никой не те принуждава да се опитваш да оправяш света. Навън чакат милиони безработни. Трийсет милиона само в Европа. Никак не са малко.
- Майка ти е загрижена за теб, Венсан.
- Загрижена съм и за себе си - допълвам аз.
Не би трябвало да се страхувам и все пак ме е страх, защото тази несигурна, нестабилна, неопределена позиция неизбежно ме тревожи и ми напомня мрачните години, през които преминахме двете с майка ми - когато баща ми бе осъден за извършените престъпления, а ние не знаехме какво ще ни сполети на следващия ден, дали ще имаме покрив над главата, легло, за да прекараме нощта, и нещо за ядене. Струва ми се, че не ще мога да преживея отново подобно изпитание. Нямам никакво желание да се връщам към онова ужасно време.
- Добре, Венсан - казвам му. - Отлично. Прави каквото намериш за добре, пък ще видим какво ще излезе. Ще стискаме палци.
В знак на удовлетворение, Ришар се чувства задължен нежно да стисне рамото ми. Напоследък е станал прекалено сантиментален. Явно смъртта на родителите ми отново е задействала у него инстинкта на мой покровител.
- Имай ми доверие, мамка му - възкликва Венсан. - Никак няма да е трудно да си намеря по-добра работа.
Поглеждам го, но не казвам нищо, за да не угася неговия ентусиазъм, чиято непосредственост и наивност ме очароват - много бих искала от време на време да се връщам към тази невинност, към увереността, че имам достатъчно сили, че за мен няма нищо непреодолимо, нищо невъзможно.
Междувременно в чинията са останали само две сладки, които Жози бърза да ни предложи - нито Ришар, нито Венсан, нито пък аз успяхме да ги вкусим. Тя пита дали може да ме целуне. Съгласявам се въпреки парчето сладкиш, залепнало на устната й.
Плащането на още един наем не е добра новина за моя бюджет, но аз не унивам и се поздравявам за моята щедрост, снизходителност, добронамереност и прочее. Използвам случая, за да попитам какво става с бащата на Едуар-бебе, който се намира в зат вора, възползвам се от всеобщата еуфория, за да засегна тази тема, която при други обстоятелства не бих могла да подложа за обсъждане.
За момент те са стъписани. Ришар отново кашля в шепа.
- Какво предстои нататък? - питам със съвсем невинен тон. - Струва ми се, че едно дете не може да има двама бащи.
Естествено, не се интересувам от съдбата на биологичния баща, нито от причините, които са го докарали до там, където е в момента. Просто искам да знам какви са техните планове за по-нататък. Опасенията ми се оправдават, защото те нямат никакви планове.
Предпочитам да си тръгна. Да си тръгна, вместо отново да се карам с тях - да им кажа думи, за които по-късно ще съжалявам, които ще останат като издълбани в черен мрамор. Ана изобщо не е изненадана, стигнала е до същото заключение, преди още Жози да реши повече да не й ходи на гости, и макар тя да не бе успяла да накара Венсан да постъпи по същия начин, все пак го бе убедила да се вижда колкото се може по-рядко с Ана, която сега беше бясна от подобна подлост.
Сутрешният сняг се е задържал и температурата пада. Вятърът е мразовит. Прибрах се по-рано, защото има предупреждение за оранжев код - вечерта се очаква силен снеговалеж. Виждам в далечината Патрик да се завръща от гората. От комина на тяхната къща излизат кълба белезникав пушек. Седя пред димяща чаша чай и го следя как пренася дърва. Казвам си, че има късмет, тайната му е в сигурни ръце. Не съм го издала пред никого. Бих могла да го изпратя в затвора или в лудница, но не го правя. Има късмет, че е попаднал на мен. Би трябвало да ми целува краката.
Околните гори са побелели. Вдигам очи към небето, където пълзят гонени от вятъра върволица златисти облаци. Свечерява се. Излизам и го викам да затворим капаците на прозорците. Той не отговаря и аз го питам: