- Да не сте оглушали?
Полагам усилие да съзра и другия, онзи, който се таи някъде вътре в него. Оказва се, че почти не успявам. Дори се чудя дали не съм сънувала.
- Как е глезенът? - пита той, докато се занимава както първия път с най-близкия прозорец, ала сега вятърът все още не е много силен.
- Глезенът ми е добре - отвръщам. - Благодаря. А как е ръката?
Той свива рамене и се усмихва примирено.
- Нищо сериозно - уверява ме и я размахва наляво-надясно като марионетка.
Съпровождам го, докато минава от прозорец на прозорец из къщата, но той нито за момент не прави опит да се приближи до мен, а веселото настроение не го напуска и аз така и не мога да съзра онзи, другия Патрик, не откривам следа, дори сянка от него, макар че зорко го следя.
Дали демонът обитава това тяло двайсет и четири часа в денонощието, или го навестява само от време на време? Задавала съм си този въпрос и по отношение на баща ми. Понякога съм била убедена в едното, понякога в другото и всеки път вярвах, че съм намерила верния отговор.
Той изтичва до къщи да донесе кьопоолу, което бил купил от някакъв магазин в квартала „Маре“ - оказва се, че е сам, Ребека била на път за Компостела - за да си кажа мнението за него. Гледам го как излиза на бегом и се бори с надигащата се буря. Все още не вали сняг, но небето притъмнява. Луната е обкръжена от седефен кръг. През това време приготвям два коктейла „Блек Рашън“. С пълна скорост той изминава разстоянието до моята врата, движейки се на зигзаг, блъскан от поривите на вятъра. Отварям му и той нахлува, задъхан.
Сама се чудя на моето поведение. Патрик също, изглежда, не е в състояние да прецени ситуацията. Стои прав в антрето, стъписан, усмихнат - усмивката му е донякъде болезнена, сякаш пита какво не е наред - в очакване да му съобщя продължението. Смаяна съм. На свой ред откривам, че съществува една друга Мишел.
- Я да видим това кьопоолу - казвам и се отправям към кухнята.
Очевидно не може да става въпрос за истинска вечеря, за покана да седнем на една и съща маса като стари приятели, няма да споделяме трапезата, все едно нищо не се е случило, но все пак остава у дома, след като самата аз го повиках. Всъщност аз го накарах да дойде и честно казано, трудно мога да повярвам, че съм го направила, ще ми се да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам.
Подавам му чашата. Той на свой ред ми предлага сандвич. „Много е вкусно“, казвам аз. Вятърът започна да свири в камината. Припомням си времето, когато вземахме амфетамини, за да издържим на напрежението през изпитната сесия или през други трудни моменти, сега изпитвам същото, чувствам как електрически ток преминава през тялото ми, лицето ми е като обвито в паяжина, дланите ми са влажни, устата суха, мислите ми текат ускорено.
- Е, питам аз, как е?
Не мога да позная гласа си. Той се е навел над ниската маса, приготвя сандвичи, сякаш пропуска въпроса ми и вдига поглед към мен. После кимва и се изкисква, сякаш съм казала някаква шега.
Най-сетне престава да се прави на разсеян и се осмелява отново да ме погледне, за миг ми се струва, че пред мен се явява другият, ужасен и със сгърчено лице, каня се да грабна машата, за да го държа на разстояние, но той вече е изчезнал и истинският Патрик прикляква, взема чашата от масата и я изпива на един дъх.
- Харесва ли ви? Как е? - настоявам с пресилена усмивка, която напомня по-скоро горчива гримаса. - Кажете ми.
Ако можеше още повече да наведе глава, непременно би го направил. Държанието му ме принуждава още веднъж да повторя сподавено:
- Е? Харесва ли ви?
Сега вече навън се е разразила истинска буря, чиито пориви блъскат стените на къщата.
- Налагаше се - обажда се накрая той.
Не реагирам на думите му, но те се запечатват в съзнанието ми.
Паля цигара. Напълно съм объркана от отговора му. Също и ядосана. Оглеждам стаята, в която всички врати и прозорци са здраво затворени, и мис лено се упреквам за моето безразсъдство, за моята безочливост и глупост. Въпреки всичко не се боя от него. Обръщам му гръб, за да сложа една цепеница в огъня, не ме е страх. Когато приключвам, му казвам да си върви.
- Веднага! - добавям.
И тъй като той продължава да стои неподвижно, със смутена усмивка - изглежда, това е характерно за него състояние смутен/усмихнат -насочвам лютивия спрей към лицето му и го предупреждавам, че повече няма да му напомням.
Разбира ме. Несъмнено съм улучила подходящия тон и съм проявила нужната решителност - едва ли не с пяна на уста. Придружавам го до изхода, без да снемам спрея от равнището на очите му. Почти треперя от напрежение и виждам, че моята нервност го тревожи, бои се да не направя нещо прибързано или необмислено - макар да имам известен опит с подобни средства за защита, случвало се е да натисна копчето по невнимание, поради което веднъж един тип едва не загуби окото си.