Когато отваря вратата, двамата за миг застиваме пред съскането и тътена, които се носят от тъмната бездна, погълнала градината. Той свива вежди, сякаш моли за снизхождение. Бог знае дали човек може да остане прав сред този вихър.
- Вън! - повтарям през зъби.
Много съм недоволна от начина, по който реагирам в тази ситуация, от вътрешното си объркване, поради което имам впечатлението, че събитията ми убягват и стават все по-неконтролируеми. Мразя да се боря със самата себе си, да се питам коя съм. Съзнавам, че нямам достъп до скритата дълбоко в мен същност, от която до мен достигат само неясни отгласи, подобни на далечен напев, сърцераздирателен и непонятен, и това ни най-малко не ме улеснява.
Няколко дни по-късно Ана предлага да вземем на работа Венсан и по този начин незабавно да решим проблема с неговите доходи, но аз не съм дотам убедена. Вече бях мислила по въпроса. Отказала се бях, първо, защото не бях сигурна дали Венсан е годен да върши каквото и да било зад бюро, а освен това, защото той сам ми бе заявил да се грижа за своите работи и ми бе затворил телефона. Откакто баща му ходи с друга жена, отношенията между нас са доста по-добри, но не зная дали това е достатъчно.
С една махване на ръка Ана отхвърля опасенията ми.
- При всички случаи - казвам й - мен ще убедиш много по-лесно, отколкото него.
Може да се предположи, че Жози яростно ще се съпротивлява. Ана възразява, че напротив, дори ще бъде очарована.
Венсан от своя страна заявява, че това е временно решение, и се наема сам да убеди Жози - предвид атмосферата на несигурност, обхванала Стария континент.
Не зная. Нямам намерение да се карам с никого. Просто храня известни резерви. Радвам се, че нещата се уреждат за Венсан, но от друга страна, се опасявам от установяването на професионални връзки с него - в това отношение ми е достатъчен отрицателният опит между мен и баща му, който допълнително влоши нещата между нас.
- Няма непрекъснато да ти се мотае в краката - успокоява ме Ана. - Аз ще се занимавам с него. Ще му сложа някъде бюро.
Мисля си, че целта й е окончателно да отстрани Жози от играта, чувствам го по обзелата я радостна възбуда, по тъмното желание непременно да се сбори, да премери силите си с някого - с годините тя става все по-твърда и неумолима, а склонността й към битки все по-явна. Наблюдавам я с любопитство. Виждам как омайва Венсан, как го оплита в мрежите си. Виждам я как подготвя декора на предстоящото сражение. Доволна съм, че не вземам участие в това. Толкова по-зле, ако се оплакват от моето безразличие. Разразилата се през последните дни буря е изкоренила няколко дървета, откъртила е много клони, така че една сутрин пред дома спира камион, пълен с дърва и докато двамата работници пренасят цепениците зад къщата, Патрик идва да ми каже, че няма нужда да му благодаря, че не искал да остави дървата да изгният, и така нататък. Примижавам на утринната светлина и се усмихвам от прага. Той добавя, че това било дар от небето.
Изглежда, намира всякакви предлози да поддържа връзката между нас след поредната ни неприятна среща - казвам си, без при това да вярвам твърде, че и най-зле започналите запознанства могат да имат добър край.
- Имам желание да ви поканя на вечеря - заявява ми неочаквано, вперил поглед в звънеца на входа.
- Не - отвръщам. - Невъзможно.
Той преглъща отказа ми и добавя, като ме пог лежда плахо:
- Имам предвид в града, а не у дома.
- Вие наистина имате чувство за хумор - казвам му аз. - При това в огромно количество.
През следващите три дни изобщо не го мяркам. Коминът пуши от сутрин до вечер, прозорците светят, но вътре в къщата не се долавя никакво движение. Имам си други грижи и не ме интересува как и за какво Патрик използва времето си, но оставам да работя у дома - давам възможност на Венсан да се установи в офиса на „АВ Продюксион“, без да вземам участие, да му намерят място, да го запознаят с останалите служители, да му обяснят как работи копирната машина, кафематината и прочее, все неща, които много бързо биха ме извадили от кожата ми.
В моя кабинет у дома бюрото е поставено до прозореца, през който, точно отсреща, се вижда къщата на Патрик. Най-добър изглед има от тавана, но и този прозорец е напълно задоволителен и стоя до него, за да работя, естествено, но в същото време не пропускам нито едно раздвижване и всяко излизане, завръщане, затваряне на вратата на паркираната отпред кола привличат вниманието ми и ме карат да поглеждам навън, но от три дни картината е напълно застинала с изключение на светлината вечер, дима от комина, изобщо зимен пейзаж - неподвижен, смълчан, същинско мъртвило.