Нищо не разбирам от тези неща, но все пак кимам с одобрение. Обзавеждането в салона е в младежки стил, напълно подходящ за положението на собственика - лавици с преиздания на известни заглавия, имитация на вина от известни реколти - общо взето, доста скучно, но лъчите на следобедното слънце изпълват помещението и разведряват атмосферата. Задрямалият Венсан се отпуска на дивана. Въпреки всичко присъствието му решително променя ситуацията и аз се чувствам относително спокойна, особено след като Патрик ми налива чаша отлежало бренди, което е на път да разруши последната ми защитна линия.
- Чувала съм, че таванното лъчисто отопление било доста ефективно -казвам аз.
Неговата инсталация се намира в мокрото помещение. Решавам, че си струва да разгледам всички тези апарати, броячи, електрически кабели, червени, сини, черни, жълти маркучи, колена, маншони, връзки, тръбопроводи, спирателни кранове, болтове, гайки, цялата тази машинария. По време на обясненията ми показва котела за гореща вода. Отлично, казвам аз, огромен е. Отстрани мърка прословутата горелка. Каня се да го питам дали нафтата все още е добър вариант, но той ме сграбчва за китката. Опитвам да се отскубна. Гледам го право в очите.
- Не тук и не сега - казвам сподавено.
Той продължава да ме държи, притиска ме до стената, пъхва коляно между краката ми. Отблъсвам го с тяло.
- Венсан е оттатък - напомням му.
Той отново се нахвърля върху мен. Събаряме лавица, чиито металически чекмеджета се пръсват по пода. Със свободната си ръка го удрям през лицето. Той ръмжи и се отърква в мен. Строполяваме се на земята. Имам срещу себе си тялото на мъж, силата на мъж, срещу които нямам никакъв шанс, но любопитното в цялата история, онова, което би ме накарало да се усмихна, ако не бях заета да се боря като бясна, докато той се опитва да ме обладае, е, че мога да сложа край на неговото нападение, когато си пожелая, че аз, слабата жена, във всеки момент мога да поставя този глупак на мястото му, стига да искам.
Свечерява се, но все още е светло. Хващам за рамото и леко разтърсвам Венсан, който е продължил да дреме, докато само на няколко крачки от него аз съм била подложена на най-грубо посегателство. Пита ме къде се намира, търка очи и ни се усмихва, като обяснява, че е заспал, все едно ние не сме го забелязали.
- Време е да се прибираме - напомням му.
Той става. Патрик донася палтата ни. Отбягвам погледа му. Изпраща ни до вратата. Двамата с Венсан излизаме и ако някой обръща внимание на подробностите, непременно ще забележи, че аз вървя след моя син и използвайки това, бързо се обръщам към Патрик и долепям устни до неговите, след което поемам към колата, все едно нищо не се е случило, с пламнало лице, проклинайки самата себе си.
Вечерта Венсан започва да се разхожда нап ред-назад. От време на време спира пред прозореца и поглежда навън, взира се в сгъстяващия се мрак, а после отново снове. Изнервен е до крайна степен. За разлика от мен, която в този момент съм заета да гарнирам тестото за пица -следвам рецепта на самия Джино Сорбило - и съм напълно спокойна, ведра, отпусната, с неопределено настроение.
Накрая идва при мен и ме пита дали не ми е останала малко трева, защото вече не издържал, мълчанието на Жози ставало нетърпимо.
- Успокой се, няма къде да избягат - отвръщам му, но не успявам да го убедя.
Когато сядаме на масата, вече се чувства по-добре, но заявява, че ще се почувства още по-добре, ако тази мръсница - сега често нарича Жози по този начин - се сети да му се обади.
Жал ми е, че не е щастлив. Доволна съм от дните, които прекарахме заедно - нищо, напомнящо кошмара, който преживяхме с него непосредствено след развода, когато той непрестанно ме упрекваше, че съм изгонила баща му от дома, че съм разрушила семейството, че нямам милост - ще ми се да го видя доволен, каквато съм аз в момента, за да можем да се порадваме в пълна мяра на нашето неочаквано, напълно импровизирано съжителство.
Гледам го как яде приготвената от мен пица и тази картина е напълно достатъчна, за да ме изпълни с блаженство. Леко съм замаяна. Вероятно все още съм под влияние - очарована - от моето следобедно приключение - и в същото време изплашена. Донякъде ме е срам, съзнавам колко извратено е случилото се между мен и Патрик в мокрото помещение, това лудешко, диво сливане на телата ни, но ако съм честна пред себе си, ако погледна истината в очите - харесваше ми да го притискам до себе си, харесваха ми неговото проникване в мен, сподавеното му дишане, влажният му език, пръстите му, стегнали като в клещи моите китки или впити в косите ми, устните му, които ме принуждаваха да разтворя моите, харесваше ми всичко това, всеки миг ми доставяше наслада, не бих могла да твърдя обратното. Толкова често го бях виждала във фантазиите си, че почти не съм учудена, но преживяването е толкова неподправено и силно, че все още съм донякъде гроги и затова почти не се докосвам до моето парче от маргаритата.