Веднага ми става ясно, че е в отвратително нас троение. По думите й разбирам, че с Венсан са се сборичкали в апартамента и сега стереоуредбата й била на парчета.
- Жози, не се тревожете за стереоуредбата. Ще ви купя нова. Що се отнася до детето, бъдете спокойна, на сигурно място е. Можете да дойдете и да си го вземете, когато пожелаете. Елате утре в удобен за вас час. Венсан знае, че е постъпил глупаво. Инак всичко ли е наред? Да не би да е счупил още нещо? Сега го къпе горе и ги чувам да се смеят. Каква история само, нали?
- Така е, но вие карахте колата.
- Моля? Колата ли? Какво? Разбира се, че аз бях на волана, но какво можех да направя според вас? Аз съм негова майка, Жози. Скоро ще разберете какво означава това. Е, всичко е добре, щом свършва добре, нали? Вярно е, че карах, но бях много изплашена. Сърдите ли ми се? Хайде, моля ви, нека забравим всичко. А, значи, харесвате киното? Искате да ви абонирам за филмови канали?
- Харесвам също така документални филми за историята, за животни, а също за човешкото тяло.
Не мога да разбера дали това момиче има ужасно чувство за хумор, или пък е напълно лишено от подобно чувство. Затварям, въздъхвам с облекчение и веднага отивам да си налея една чаша. За днес емоциите са ми предостатъчни и тъкмо в този момент като по чудо завалява сняг, който обвива къщата в тихата си пазва.
Изпушвам една цигара на прозореца, слушайки We Move Lighty на Дъстин О’Халоран. Едуар рита с крачета на леглото, увит в хавлиена кърпа.
- Намерих талк - казва Венсан.
Гледам го, облегната на рамката на вратата, и клатя глава. Обикновено никога не идвам в неговата стая - не толкова поради някаква сантименталност, а защото няма какво да правя тук, освен да проветря - и сега двамата са изумителна картина.
- Жози ще дойде утре - съобщавам му.
Той не отвръща нищо. Домъквам от тавана детската количка на Венсан - сега съм признателна на Ришар, който реши да я запази, докато моето единствено желание бе да се отърва от нея час по-скоро или да я изгоря, за да съм сигурна, че никога повече няма да преживея подобно изпитание.
- Може да няма какво да яде или да облече - казвам, докато я изваждам от калъфа, - но поне си има легло.
Когато малкият заспива, Венсан идва при мен.
- Ако знаеш колко километра съм изминала, за да те возя в нея -казвам му. - Има страхотно окачване.
Тъй като се интересува не толкова от спомените ми на млада майка, а от реакцията на Жози, правя опит да му предам нашия разговор колкото се може по-точно. Той мисли известно време, след което се обажда на Ана, за да изясни някои юридически въпроси, а през това време аз приготвям грог и цедя лимони. От кухненския прозорец виждам, че у Патрик свети, нищо освен мътни отблясъци зад гъстата завеса на снега, но се опитвам да мисля за друго.
Оказва се напълно невъзможно. Не мога да не мисля за случилото се. Житейският опит, разумът, интелектът, годините въобще не ми помагат. Срамувам се, чувствам се дълбоко засегната. Както вървят нещата, от моята гордост няма да остане нищо. Докато ме измъчват тези мисли, Венсан излиза за малко и се връща на бегом с няколко цепеници за камината, а студеният въздух за миг изпълва салона.
Съжалявам, че не съм вярваща, за да отида при свещеник, защото вярата си остава най-доброто лекарство на света. Мисля си, че добрата стара изповед би ми дарила покой. Искам да се убедя, че Бог ме вижда.
Разговаряме за необикновената нетрайност на семейните двойки, които най-често се разпадат - с времето Венсан е започнал да осъзнава, че вината е поделена между мен и баща му - когато Ана се присъединява към нас и докато съблича палтото, ни съобщава, че всичко е свършено между нея и Робер, който всъщност винаги е бил свиня.
- Какви ги говориш? - питам я, обзета от лека тревога.
- Има любовница - заявява тя. - Можете ли да си представите?
Приближава се и ни целува. На светлината на огъня не личи колко съм пребледняла.
Тя взема ръцете на Венсан в своите.
- Клети приятелю - казва му, - на нас с теб напос ледък никак не ни върви в любовта.
- Пийни грог - предлага й той.
- Робер ли? Любовница? - едва чуто се обаждам аз.
- И моля ви се, тази история продължава от години.
- Мамка му, бива си го - кимва Венсан.
- А ти какво ще кажеш? - пита ме Ана.
- Просто не мога да дойда на себе си.
- И аз едва се опомних. Направо щях да падна.
- Не мога да повярвам! - възкликва съчувствено Венсан.
Ставам да оправя главните в камината. Едва ли някой си е въобразявал, че двамата с Робер са били образцова двойка и че ги е свързвала нежна любов, но изглежда прекалено засегната от неговото предателство.