- Не казвам, че ми е все едно, просто ми е доста неприятно - уточнява все пак тя. - От вчера насам имам чувството, че у дома снове чужд човек, оставям ви сами да прецените колко е непоносимо, мъж, когото изобщо не съм познавала.
Кимам с глава. Отивам да приготвя още грог. Когато се връщам, Венсан записва адреса на някакъв адвокат, снегът вали, огънят пращи, после се качва да провери дали бебето спи, докато аз сервирам.
- Слава богу, че не ми лепна някоя болест или нещо друго - въздиша Ана.
- Гладна ли си, вечеряла ли си? - питам я.
Поотпускам се, след като разбирам, че не знае коя е жената и няма желание да научи.
- И аз нямам представа - осмелявам се да кажа. - Но може би всъщност си права. Знаеш колко съжалявам.
- Няма нужда да ме съжаляваш. Добре съм. Животът е пълен с подобни неприятности.
Вдигам ръка и тя се сгушва до рамото ми. След малко Венсан слиза, вижда ни и се усмихва, а Ана на свой ред вдига ръка, той сяда до нея и тя го прег ръща. Тримата мълчим, загледани в огъня. После ги оставям и отивам да си легна.
Още когато той беше голобрад хлапак, а и по-късно, понякога при различни обстоятелства съм се питала дали между тях няма нещо, но така не разбрах, а и тази сутрин не ми стана ясно дали са спали заедно, или тя е прекарала нощта на канапето, явно никога няма да разбера, защото за пореден път се убеждавам, че колкото и внимателно да ги наблюдавам, не откривам нищо необичайно, с изключение на простите знаци на близост, които си разменят, откакто той е на този свят, а те сами по себе си не ми говорят много.
Венсан отива да купи разни неща, нужни за бебето, а след малко Ана слиза с малкия на ръце, притиска го до гърдите си като крехко съкровище, навежда лице над него и го люлее с такава обич и нежност, че спокойно би могла да мине за негова майка - като знам драмата, която преживя на два пъти, и отворената рана в душата, която й остана след това, не смея да я приближа, а само гледам отстрани и когато Венсан се връща и в първия момент решава, че са сами, използвам случая да уловя някой техен поглед или подробност, която да ги издаде, но не, твърде добри актьори са. А аз може би съм смешна.
Най-нелепо в цялата тази история е, че двамата са се надвесили над малкия Едуар, все едно е тяхно дете, същинска двойка откачени. Казвам им, че ще изляза да се поразтъпча, но няма да се отдалечавам.
Ясно е, снегът скърца под каучуковите ми подметки. Разходката е най-прекрасното нещо на света. Когато стигам до къщата на Патрик, виждам, че той е в градината, по риза, и чисти алеята. Забелязва ме, спира и махва приятелски.
- Хей, привет! Как сте? - пита ме с широка усмивка.
- Добре съм. А вие?
Обляга се на лопатата, вдига усмихнато лице към небето, мълчи известно време и накрая казва:
- Потресен съм.
- Така ли? - отвръщам недоверчиво. - Не може да бъде! Потресен?
Той мисли и клати глава.
- Патрик, трябва да поговорим.
- Зная. Разбира се - съгласява се и навежда глава.
- Трябва да поговорим час по-скоро. Знаете ли, Патрик, поставяте ми ужасен, ужасен проблем.
Споглеждаме се, а сетне той се обръща и тръгва към къщи. Аз правя няколко крачки, после спирам и отново поглеждам към него.
- Представете си, аз също като вас съм потресена - заявявам и продължавам нататък, като постепенно си поемам дъх.
Жози отказва да пие кафе с нас - при това съм отпратила Ана в моя кабинет, за да не се срещнат, и съм отворила на масата кутия разкошни шоколадови бонбони. Обяснява колко била ядосана и че само бързото ми обаждане по телефона я спряло да съобщи на полицията за отвличане, насилствено нах луване в жилище, упражняване на насилие и още какво ли не, но сега все пак нямала никакво намерение да седи и да разговаря с нас, все едно че нищо не се е случило. Напълно я разбирам. Според мен е напълно права, но не мога да й го кажа.
- Мислете преди всичко за детето, помислете и двамата - съветвам я аз. - Проявете разум. Опитайте се да постигнете известно разбирателство.
- Оттам трябваше да се започне - злорадства тя.
- Окей, окей - въздиша Венсан.
- Това ли ти е извинението?
Борят се с ципа на яркозеления флуоресциращ гащеризон, в който са напъхали бебето - в него то прилича на светещ пашкул, но майката е вкарала своите деветдесет и пет килограма в лъскава тюркоазено синя грейка, така че са си лика-прилика.
- Оставете го да приеме тази работа, Жози - опитвам се да я вразумя аз. - Не е моментът да се шегувате с подобни неща. В друго време може, но сега не бива.
- Вие не се бъркайте - отрязва ме тя.
- Ти не се бъркай - приглася й Венсан.
Изпращаме я и гледаме как се отдалечава.