- Не е чак толкова непреклонна - казвам му аз. - Времето работи за теб. След три дни сама ще седне на коленете ти.
- Не ми се вярва - възразява той, докато Жози завива и се изгубва сред синкавите дървета. - Непрекъснато ме изненадва. Нищо чудно пак да го направи.
След заминаването на Жози Ана остава още известно време с нас, сигурна съм, че е чула разговора ни, макар че отрича, и изслушва версията на Венсан в опит да разбере каква е ситуацията. Ана е същински експерт. Жози е труден обект, особено ако не сме наясно с истинските чувства на Венсан към нея. Само че дали самият той е наясно? Там е проблемът, трудността се дължи на постоянната му несигурност, която може би самият той не съзнава, така че Ана с пълно право иска да научи последните събития; оказва се, че за Жози все още има място в сърцето на Венсан и че той не е толкова безразличен към нея, колкото се стреми да покаже, а това означава, че ако не внимаваме, вятърът всеки момент може да смени посоката си и ние отново да го изпуснем.
Когато си тръгва, аз я изпращам до вратата и докато слага ръкавиците си, ми казва тихо:
- Трябва да сме готови да страдаме.
- Какво имаш предвид? - питам я.
- Имам предвид, че трябва да сме готови да страдаме.
Целува ме и на свой ред излиза, като ме оставя насаме с тази загадка.
На другия ден в офиса използвам момента, когато оставаме насаме, и искам да ми обясни:
- Мислих за това, което ми каза вчера на тръгване.
- Предчувствам, че тя ще ни причини болка. Само че няма начин да го избегнем. Ще ни причини болка, имай предвид.
Запалваме цигари.
- Не бива да започваме седмицата с такива мрачни мисли - казвам й.
- Да, знам, но какво да се прави? - въздиша тя. - Това предчувствие ме споходи. Чувствам, че моментът наближава.
Наблюдавам Венсан пред кафемашината. Наб людавам го на масата по време на обяда. Наблюдавам го в края на работния ден. Без да зная какво всъщност се опитвам да открия.
Във всеки случай се колебая да го питам дали смята да се установи за постоянно при мен, за да не изтълкува погрешно въпроса ми, но от друга страна, присъствието му порядъчно усложнява нещата -усложнява една тайна връзка например.
Радвам се, че Жози го изгони, и в продължение на няколко дни бях доволна от компанията му, доволна бях от всяка минута, която той прекарваше у дома - радвах се, като го гледах как се храни, как се мие, как спи, как ме вика от коридора, как се разхожда по домашен халат, слиза стремглаво по стълбището, чисти в градината, радвах се, че не се чувства тук като на гости - щастлива бях и поради куп други причини, но не забравям за случката в мокрото помещение и затова ми се ще да бъда сама и да живея така, както ми харесва, далеч от чужди погледи. С една дума, бих предпочела той да не е тук, но той е тук, мотае се в краката ми и аз от три дни не мога да се срещна с Патрик - Жози все пак се съгласява Венсан да играе ролята на бавачка два дни в седмицата.
Свечерява се. Изпивам голяма чаша джин и му се обаждам да дойде. Пускам го да влезе и му предлагам да си налее една чаша. Донякъде съм възбудена. Положението никак не е просто.
- Положението никак не е просто - казвам му. - Всъщност вие сте един гаден изнасилвач, изнасилихте ме! Давате ли си сметка какво ми причиних те? Смятате ли, че мога да ви простя?
Той сяда и се хваща за главата.
- А не, моля ви! - сопвам му се аз и паля цигара.
Разхождам се напред-назад, докато накрая той вдига глава. Вземам палтото си.
- Елате навън. Нека се поразходим.
Всичко е замръзнало, но лунната светлина прави студа поносим. Не се отдалечаваме много, заставаме отпред, стоим редом в светлата нощ.
- Въздухът наистина мирише приятно, как мис лите? Кажете нещо. Не ви ли е студено?
- Не, не.
- Сигурен ли сте? По риза сте.
- Не, не.
- Можете ли да се поставите на мое място?
Не гледам към него, но парата от дъха му е в зрителното ми поле.
- Как да постъпя с вас? - питам го. - Помогнете ми, кажете ми как да постъпя.
Поглеждам го крадешком и виждам, че той е не по-малко объркан от мен, че се опитва да разбере, виждам, че се мъчи да си изясни нещата, но напразно.
- Нищо не мога да направя - обажда се той накрая.
- Зная, не съм сляпа.
- Инак не ми става, разбирате ли? - казва вече по-високо.
Този път го поглеждам право в очите, после свивам рамене и извръщам глава.
- Каква безумна история! - въздъхвам.
Взирам се още минута-две в небето и му предлагам да се приберем на топло.
Минават два дни, преди да го видя отново - изчаквам свободната вечер, когато Венсан отива да се грижи за Едуар, и повтаряме упражнението, изпиваме по чаша за настроение, после, без да се мае, той се хвърля върху мен, двамата се търкулваме на пода и бясната ни борба започва отново, той разкъсва дрехите ми, а аз пищя. Удрям го с юмруци съвсем не на шега, той ме сграбчва за гърлото, на свой ред ме удря, обладава ме...