- Ха-ха.
- Говоря сериозно.
Един час по-късно празникът все още е в разгара си, но на мен вече ми се иска да си ходя, а по нетърпеливия поглед на Патрик разбирам, че и той мисли същото - бързам, но не мога да си тръгна без предупреждение, не мога да си позволя подобна проява на неучтивост към пет-шест влиятелни гости, които двете с Ана трябва да глезим, за да не изгубим ценната им подкрепа - но всяко нещо си има цена, нали?
Това бавене изнервя Патрик, който вече е седнал зад волана, когато излизам - Ришар ме задържа цели десет минути, докато му опиша последните перипетии от историята, а той да ми обясни, че цял час е убеждавал Венсан да запази спокойствие и да изчака Жози да се обади, защото вече е наясно, че тя не е лесен характер и никак няма да хареса прибягването до силови методи.
- Не се бавих дълго, нали? - питам Патрик, а той потегля, без да ми отговори.
Поредното хлапе, мисля си, макар че физическата разлика е очевидна.
Взирам се в неговия профил, в устните му. „Пат рик, да не би и вие да имате труден характер?“
Доста съм си пийнала, но не до такава степен, че да започна да се заяждам, защото не съм забравила обещанието, което му дадох на тръгване, и този спомен е достатъчен да пробуди у мен познатото тъмно желание. С някой друг би било лесно да разменя някоя ласка или целувка, за да уредя нещата, но Патрик е особен случай. Не мога да направя нищо за него, ако не разполагаме със съответния мизансцен.
В момента не искам да мисля за това. Толкова се срамувам, че понякога се събуждам запъхтяна и мозъкът ми буквално блокира, когато се запитам за възможния приемлив изход от тази история, в която здравата съм хлътнала. В гърдите ми се надига въздишка, но успявам да я сподавя. Ще ми се това да е нещо като болест, от която съм се заразила, микроб, проникнал в мен, защото не съм си измила ръцете, вирус, срещу който не съм имала имунитет, но съм прекалено неубедителна и не успявам да преодолея тревогата си.
- Все пак ме зарязахте - обажда се най-сетне той, докато минаваме покрай зловещите празни сгради на „Самаритен“.
- Нищо подобно - възразявам. - Все пак имам... задължения, работа, нали разбирате? А освен това не ставаше въпрос за вас, а за онази жена, галеристката от „Сохо“, аз, представете си, я познавам и не я понасям, отбягвам я, не видяхте ли, че всеки момент щеше да пръсне по шевовете пембения си костюм.
След малко предлага да спрем и да го направим в гората, защото повече не издържал - бърше устни с опакото на ръката. Веднага охлаждам ентусиазма му, като му показвам на таблото каква е температурата навън.
- И аз нямам търпение, Патрик, но тук няма да стане.
Той ми отправя кръвожадна усмивка и увеличава скоростта.
Много е възбуден. Малко преди да пристигнем, се навежда, отваря жабката да вземе качулката и любезно я тиква под носа ми. Вдигам очи към небето, а той се изкисква. Започва да се разсъмва. Възбудата му е толкова неудържима, че протяга ръка да ме погали по косите, после ги сграбчва, за да ме постави в своя власт, и едва не пропуска един завой. Крайно време е да пристигнем у дома - в прозорците виждам отблясъка от недогорелите главни в камината.
Нахълтваме вътре, Марти веднага побягва и се скрива на горния етаж -виковете ми го плашат.
Съзнавам колко убедителни са крясъците ми, те изразяват истинския бяс, който се надига дълбоко в мен и ме завладява, завладява ме като настъпваща армия, а също и неистовата наслада, която ми доставя този мъж.
Срамувам се от тази игра, но срамът не е достатъчно силен, за да ми попречи.
Предлагам му да пийнем, преди всеки от нас да влезе в ролята си, а що се отнася до мен, нямам нищо против малко любовна игра като начало, но в отговор той ме блъсва с все сила и аз се строполявам на пода.
Идва ми неочаквано и аз оставам да лежа, замаяна от изненада и от силата на удара. Пресягам се и запращам един стол в краката му, докато той нахлузва качулката. Хвърля се напред и виждам, че мъжът, надвесен над мен, е самият дявол. Той разкъсва роклята ми. Изпищявам. Опитва се да улови ръцете ми и дори краката. Отблъсвам го. Отново ме сграбчва. Продължавам да пищя. Стоварва се върху ми с цялата си тежест. Забивам зъби в ръката му. Той се освобождава и се опитва да проникне в мен. Яростно разтваря краката ми и когато най-сетне успява, аз го посрещам готова и влажна и изкрещявам с все сила, в този момент виждам Венсан, надвесен над него, и чувам как черепът на Патрик изпращява от цепеницата, с която моят син го изпраща в царството на мъртвите, преди да успея да гъкна.
Аз единствена зная истината. На мен единствена е известно, че това бе мизансцен, и ще отнеса тази тайна в гроба. Толкова по-добре за Венсан. Ако случайно научи, че е убил мъжа, с когото родната му майка се е отдавала на извратени игри, в никакъв случай не би се отнасял с такова внимание към мен, както го прави днес. Сигурна съм в това. Чувствам се спокойна в това отношение, докато поливам цветята. А те се нуждаят от вода. Едва средата на юни сме, но вече е много горещо, все едно е разгарът на лятото, и сега, въпреки свежестта от влагата край мен, залязващото слънце пърли лицето ми.