Пчелите постепенно изчезват - въпреки обещанието ми пред гроба на Ирен - все пак няколко от тях продължават да бръмчат над хортензиите и аз поглеждам към мрежата, която предпазва Едуар - той все още спи, а Венсан и Жози използваха това, за да се разходят в гората.
Намазвам с крем ръцете и краката си. Забелязах, че Жози преди малко направи същото, и за пореден път се изумих от промяната, настъпила у нея само за няколко месеца. Буквално е неузнаваема.
Държи се добре с мен, но аз продължавам да се пазя от нея като от огън
- поне едно нещо, което все още споделям с Ана. Струва ми се, че мрази всички нас, защото не я приехме с отворени обятия, а свежата й красота е преди всичко демонстрация на сила.
Следобед имаше два огледа на къщата, в която живееха Патрик и Ребека, наблюдавам как директорката на агенцията за недвижими имоти затваря капаците - със сигурност ще я продаде доста трудно, слушам я как повтаря: „Хората знаят... горката млада жена, това е ужасно!“, и за миг имам впечатлението, че говори за мен.
Запалвам цигара, като внимавам да не би поради някаква злощастна случайност димът да стигне до детската количка. Когато малкият се събуди и започне да мрънка, протягам крак, без да ставам от шезлонга, и го люлея с върха на пръстите - не вдигам очи от новелата на Джон Чийвър, от която само земетресение би могло да ме откъсне.
Преди да си тръгнат, Венсан се навежда да ме целуне и ми съобщава, че е намерил работа в „Куик“, за което го поздравявам.
Вземам Марти и ги наблюдавам как се отдалечават.
До края на уикенда оставам сама.
Чувствам се изморена. Все още не съм успяла да се откъсна от тази история, която, изглежда, ме е засегнала много по-дълбоко, отколкото смея да си призная - при всички случаи тя остави в мен дълбока рана и усещане за празнота. След драмата посветих цялата си енергия на Венсан
- спомням си, че първото нещо, което направих тогава, макар да бях само по разкъсан на парчета корсаж и свалени до глезените чорапи, бе да го изблъскам безцеремонно в кухнята, ако беше дете, щях да прикрия с ръка очите му и да го грабна на ръце, за да го отнеса колкото се може по-далеч от ужасната гледка на гърчещото се в конвулсии тяло, на разбития череп, от който кръвта избиваше изпод качулката, подобно на сметана през цедка - така и не се сетих да се погрижа за себе си, а и толкова трудно бе да се съвзема. Вероятно имам недостиг на магнезий - и откровено казано, на още куп неща.
Не искам да говоря за това. Сега особено остро чувствам липсата на Ирен. А и това скарване с Ана, дошло в съвсем неподходящ момент, но Робер бе станал особено настоятелен и не ми оставаше нищо друго, освен да призная пред Ана какво сме вършили зад гърба й, така или иначе, вече нямам приятелка, няма на кого да се обадя, когато нещата тръгнат зле, нито дори когато вървят добре, остава ми само да сложа до мен телефона и да взема чашата с лимонада, докато Марти с мъка скача на коленете ми - струва ми се, че има болно краче - после се свива на кравай върху корема ми и ме поглежда, което ме кара да се усмихна, защото подобни фамилиарности не са му в характера, но с готовност приемам тази промяна.
Научих, че няколко дни след моето признание Ришар се сбил с Робер в някакъв бар - не исках да знам подробности - и без да правя директна връзка, днес отношенията между него и мен са доста по-близки -особено откакто и той скъса с Елен - това обаче не е достатъчен повод да му се обаждам и се отказвам от първоначалното си намерение, оставам сама, зас лушана в шума на вятъра в дърветата, в песента на птиците, гледам през полупритворените си клепки заника на деня. Зная, че и той не може да понесе мисълта, че години наред съм спала с Робер, и се надява аз от своя страна да проявя снизхождение към него, да престана да му се сърдя, особено за онази плесница, но се боя, че няма да се получи.
Дори вчера се спречкахме по този повод, защото според него съм проявявала ужасно упорство и непреклонност - ако не и жестокост -която била плашеща. Атмосферата особено се нажежи след неговата забележка по повод отказа ми да отида на едно последно свиждане с баща ми - красноречив пример за моята изумителна неотстъпчивост -но аз не бях съгласна той да се меси в отношението ми към един старец, който гние в затвора, затова си сложих слушалките и пуснах Everything I know на Питър Бродерик, загледана в безмълвното движение на устните му, и понеже имам непоносим характер, отхвърлих поканата му да вечеряме в града - той така и не разбра, че човек не може да се примирява с всичко, че има черта, отвъд която не бива да минава, че проклятието наистина съществува.