На другия ден минавам през „Куик“ да видя сина си в новата униформа и му съобщавам за смъртта на Марти, като се питам дали си е отишъл в съня си. Венсан изглежда доволен от новата си работа и снове между масите, раздавайки усмивки наляво и надясно, ала малко по-късно ми се обажда Ана и ми казва, че след моето посещение й е позвънил, за да сподели, че съм изглеждала зле, че съм имала, по думите му, „погребална физиономия“.
Използвам случая, за да посетя Ирен. Баща ми почива редом с нея, но той не ме интересува, полагам цветя върху едната половина на гроба и не се обръщам към него, все едно не съществува.
„Марти умря“, казвам й. Небето е толкова синьо, че изобщо не бих се учудила, ако изведнъж зърна наоколо палми. Гробището е безлюдно. Успявам да издържа няколко минути. После устните ми се разтреперват, започвам да заеквам и бързешком си тръгвам - сякаш я чувам как ми казва: „Колко са ти слаби ангелите, дъще!“.
На мръкване Ана спира пред дома. Гледам я как излиза от колата и наближава по алеята, залюлявам се леко на люлката, която изскърцва.
Все още е много горещо и тя е по къси ръкави. Когато стига пред мен, първите ми думи са:
- Марти умря.
- Зная - отвръща ми тя и сяда редом с мен.
Поставя ръка върху моята. Най-малко от три месеца не сме се докосвали, придържахме се само към чисто служебните отношения.
- Чудя се дали да не дам една стая под наем на студентка - казвам аз.
Луната свети чудно. От другата страна на улицата, на няколкостотин метра, къщата на Патрик напомня лъскава играчка, оставена върху сребристата морава - окосили са тревата, подкастрили са живия плет, измили са прозорците, монтирали са ново котле за отоплението, но си мисля, че жената от агенцията би могла да я превърне в приказна къщичка от захар и сладкиши, без да успее да я продаде.
- Аз мога да взема под наем тази стая - предлага Ана, без да откъсва очи от гледката пред нас.
- Ох... - отвръщам и клатя глава.