— Спомняш ли си, когато доктор Морис, ти и аз влязохме в малката стоя, за да чакаме да бъде доведен Лу Евънс при нас? Спомняш ли си първото нещо, което се случи?
— Не.
— Ти започна да се смееш. Каза, че изглеждам странно и деформиран без мустаци. Аз си помислих точно същото за теб и го казах. Спомняш ли си?
— Да. Разбира се, че си спомням.
— Дойде ли ти на ум да се запиташ защо стана така? Ние часове наред гледахме хора с мустаци. Защо се случи така, че тази мисъл ни хрумна и на двамата точно по това време?
— Не зная.
— Да предположим, че тази мисъл е хрумнала на някой друг, който притежава телепатична сила. Да предположим, че усещането за изненада е преминало от неговото съзнание към нашите.
— Искаш да кажеш, че упражняващият умствен контрол или един от тях е бил в стаята с нас?
— Не е ли това едно обяснение?
— Не е възможно. Доктор Морис беше единственият друг човек… Лъки! Ти нямаш пред вид доктор Морис!
— Морис ни беше наблюдавал с часове. Защо трябваше изведнъж да бъде изненадан, че нямаме мустаци?
— Тогава сигурно някой се е крил?
— Никой не се е крил — отвърна Лъки. — В стаята имаше само още едно живо същество и то се виждаше много добре.
— Не, о не! — извика Бигман и избухна в смях. — Ти нямаш пред вид В-жабата, нали?
— Защо не? — каза спокойно Лъки. — Ние сигурно бяхме първите мъже без мустаци, които никога е виждала. Тя беше изненадана.
— Но това е невъзможно.
— Така ли? Те са навсякъде в града. Хората ги колекционират, хранят и обичат. Сега възниква въпросът дали наистина обичат В-жабите? Или В-жабите им внушават обич посредством умствен контрол, за да ги хранят и се грижат за тях?
— Космос, Лъки! — възкликна Бигман. — Няма нищо изненадващо в това, че хората ги харесват. Те са симпатични. Хората не трябва да бъдат хипнотизирани, за да мислят така.
— Спонтанно ли ти харесаха, Бигман? Нищо ли не те принуди?
— Сигурен съм, че нищо не ме е принудило. Аз просто ги харесах.
— Ти просто ги хареса ли? Две минути след като видя първата си В-жаба, ти я нахрани. Помниш ли това?
— Не съм направил нищо нередно, нали?
— А с какво я нахрани?
— Каквото харесваше. Грах потопен в гр… — гласът на дребния мъж заглъхна.
— Точно. Мазнината миришеше на грес. Не можеше да има никаква грешка. Как ти хрумна да потопиш граховото зърно в нея? Хранил ли си някога с грес домашни любимци? Познаваш ли някое животно, което да се храни с грес?
— Марсиански пясъци! — възкликна слабо Бигман.
— Не беше ли очевидно, че В-жабата искаше да похапне и тъй като ти беше наблизо, тя с хитрост те накара да й поднесеш една хапка? В този момент ти не беше господар на себе си.
— Никога нямаше да се досетя — промърмори Бигман. — А толкова е ясно, когато го обясняваш ти. Чувствувам се ужасно.
— Защо?
— Отвратително нещо е в главата ти да се разхождат мислите на едно животно. Изглежда нездравословно.
Малкото дяволито лице на Бигман изразяваше отвращение.
— За нещастие това е по-лошо от нездравословно — каза Лъки и се обърна отново към уредите.
Интервалът между подаването и връщането на импулса показваше, че разстоянието между двата морски съда е по-малко от половин миля, когато внезапно радарният екран показа безпогрешно сянката на подводницата на Евънс.
— Евънс, вече виждаме твоята подводница — прозвуча през предавателя гласът на Лъки. — Можеш ли да се движиш?
Отговорът дойде ясно с глас, разкъсван от вълнение.
— Земята да ми е на помощ, Лъки. Направих всичко, каквото можах, за да те предупредя. Ти си в клопка точно така, както и аз.
И сякаш да потвърди думите на члена на Съвета, силен удар разтърси „Хилда“, обръщайки я на една страна и изваждайки от строя главните й двигатели!