— Не можа ли? Какво искаш да кажеш?
— Не можах. Физически не бях в състояние да я обясня. Не можех да изрека подходящите думи, Не бях в състояние да кажа нито дума за В-жабите. Дори в мен започна да нараства един импулс да се самоубия, но успях да го преодолея. Те не успяха да ме накарат да направя нещо, което е така далеч от моята природа. Тогава си помислих, че само ако успея да напусна Венера и отида достатъчно далеч от В-жабите, аз ще мога да се освободя от тяхната хватка. И така, аз направих едно нещо, което помислих, че веднага ще предизвика отзоваването ми. Изпратих обвинение за корупция срещу себе си и добавих името на Морис под него.
— Да — каза мрачно Лъки, — за това се досетих.
— Как? — учуди се Евънс.
— Морис ни разказа твоята история от негова гледна точка скоро след като пристигнахме в Афродита. Завърши с думите, че подготвя доклад до Главния щаб на Земята. Той не каза, че е изпратил такъв, а само че го подготвя. Но един рапорт е бил изпратен, знаех това. Кой друг освен Морис знаеше кода на Съвета и обстоятелствата по случая? Единствено самият ти.
Евънс кимна и каза с горчивина:
— И вместо да ме отзоват на Земята, те изпратиха теб. Така ли е?
— Аз настоях, Лу. Не можех да повярвам на никакво обвинение за корупция срещу теб.
Евънс зарови глава в ръцете си.
— Това е най-лошото нещо, което можеше да направиш, Лъки — каза той. — Когато съобщи по ефира, че пристигаш, аз те помолих да не идваш и да стоиш настрана, нали така? Не можех да ти кажа причината. Физически не бях в състояние да го сторя. Но В-жабите трябва да са установили от моите мисли какъв ужасен характер си ти. Те можеха да прочетат моето мнение за твоите способности и затова се опитаха да те убият.
— И почти успяха — промърмори Лъки.
— Но този път ще успеят докрай.
— Искрено съжалявам за това, Лъки, но не мога да ти помогна. Когато те парализираха мъжа при шлюза на купола, аз не бях в състояние да се удържа да не последвам импулса за бягство и да изляза в океана, а ти, разбира се, ме последва. Аз бях примамката, а ти жертвата. Отново се опитах да те предпазя, но не можах да обясня… — Той пое дълбоко въздух на пресекулки. — Все пак сега мога да говоря за това. Те махнаха блокировката от моето съзнание. Мислят, предполагам, че не си струва да изразходват умствена енергия за нас, защото сме хванати в клопка. За тях е все едно, че сме умрели и повече не ги интересуваме.
— Марсиански пясъци, какво става? — попита Бигман, който слушаше досега с нарастващо смущение. — Защо да сме все едно умрели?
Евънс, с лице все още скрито в ръцете му, не отговори.
— Намираме се под едно оранжево петно от дълбините на венерианския океан.
— Голямо е колкото да покрие цялата подводница ли?
— Диаметърът му е две мили — отвърна Лъки. — Две мили от единия до другия край. Това, което шляпна „Хилда“ и едва не я размаза и което за малко не ни удари втори път, когато се приближавахме към подводницата на Евънс, беше само струя вода, но с мощността на дълбочинен взрив!
— И как сме могли да се мушнем под него без да го видим?
— Евънс предполага, че то е под умствен контрол на В-жабите — каза Лъки — и мисля, че е прав. То може да отслаби своята флуоресценция чрез свиване на фотоклетките в кожата си. Петното е повдигнало единия край на тялото си и ни е пуснало под себе си. Сега ние седим под него.
— И ако се помръднем или се опитаме да си пробием път навън, то ще ни удари отново, а едно петно никога не прави пропуски.
— Но петното направи пропуск! То не ни улучи, когато придвижвахме „Хилда“ към твоята подводница, а скоростта ни беше точно една четвърт от максималната — отбеляза Лъки след като помисли. После се обърна към Бигман, притваряйки очи. — Бигман, могат ли главните генератори да бъдат закърпени?
Бигман беше почти забравил за машините.
— О — сепна се той, — микрореакторът не е излязъл от строя, така че, ако успея да намеря всички необходими инструменти, дребните повреди ще могат да бъдат отстранени.
— Колко време ще отнеме ремонтът?
— Вероятно часове.
— Тогава на работа. Аз излизам в океана.
Евънс се сепна и вдигна поглед.
— Какво си намислил? — попита той.
— Отивам да изследвам това петно.
Лъки беше вече при отделението с водолазни костюми и проверяваше дали се захранва добре тънката облицовка от силово поле и дали са пълни бутилките с кислород.
Измамно спокойно беше да е човек навън в абсолютния мрак. Опасността изглеждаше много далеч. Все пак Лъки знаеше, че под него беше дъното на океана, а във всяка друга посока нагоре и наоколо бе една обърната с дъното нагоре купа еластична плът.