Помпата на неговия водолазен костюм изхвърляше водна струя надолу, а той се издигаше нагоре с извадено и готово за стрелба оръжие. Лъки не можеше да не се възхищава от подводния бластер, който държеше. Колкото и изобретателен да беше човекът на своята родна планета Земя, необходимостта от адаптиране към околната среда на една чужда планета изглежда увеличаваше стократно неговата изобретателност.
Някога новият континент Америка бе достигнал бляскави върхове в развитието си, които прадедите от родината Европа никога не успяха да дублират, а сега Венера показваше своите възможности на Земята. Например на Венера имаше градове под купол. Никога на Земята силовите полета не можеха да бъдат така сполучливо вплетени в стоманата. Самият водолазен костюм, който носеше, не би могъл нито за секунда да издържи натиска на тоновете вода без силовите микрополета, вплетени в неговите вътрешни връзки (стига само тези тонове да го натоварваха достатъчно постепенно). Този водолазен костюм беше чудо на техниката и в много други отношения. Неговите струйни устройства за подводно пътуване, ефикасно подаване на кислород, както и компактно командно табло бяха възхитителни.
А оръжието, което държеше!
Мислите му незабавно се прехвърлиха към чудовището отгоре.
То беше също венерианско изобретение. Едно изобретение на планетната еволюция. Можеше ли да има такива същества на Земята? Със сигурност не на сушата. При земното притегляне живата тъкан не би могла да издържи тегло по-голямо от четиридесет тона. Гигантските бронтозаври през Мезозойската ера на Земята са имали крака като стволове на дърветата, но все пак е трябвало да останат в блатата, така че водата да може да помогне за тяхното оцеляване.
Причината беше животворността на водата. В океаните можеха да съществуват животни с всякакъв размер. Някои видове китове бяха по-големи от който и да е динозавър, живял някога на Земята. Чудовищното петно над тях трябва да тежеше двеста милиона тона, изчисляваше Лъки. Два милиона големи кита взети заедно щяха едва да достигнат това тегло. Той се чудеше на каква ли възраст беше то. Колко старо трябваше да бъде едно същество, за да достигне теглото на два милиона кита? Сто години? Хиляда години? Кой можеше да каже?
Но размерът можеше да стане също и причина за неговата гибел дори на дъното на океана. Колкото съществото е по-голямо, толкова са по-бавни реакциите му. Пътуването на нервните импулси отнема време.
Евънс мислеше, че чудовището се въздържа да ги удари с друга водна струя, защото, обезвреждайки ги, то бе станало безразлично към по-нататъшната им съдба или по-скоро това се отнасяше за В-жабите, която го манипулираха. Но можеше и да не е така! Може би по-скоро гигантското петно се нуждаеше от време, за да напълни огромния си резервоар с вода. Нуждаеше се и от време за прицелване.
Освен това, чудовището едва ли беше в най-доброто си състояние. То се беше адаптирало към дълбочините, където пластовете вода над него бяха дебели шест или повече мили. Тук неговата ефикасност би трябвало да бъде по-малка. При втория си опит то бе пропуснало да улучи „Хилда“, вероятно защото още не беше се възстановило от предишния удар.
Сега то чакаше и събираше силите си в тази плитчина, доколкото можеше, а неговият воден резервоар бавно се пълнеше. Той, Лъки, 190-фунтовият човек трябваше да победи чудовището, тежащо двеста милиона тона.
Лъки погледна нагоре, но не можа да види нищо. Той натисна един контакт върху вътрешната страна на средния пръст на облицованата с усилено силово поле ръкавица на лявата ръка и един чисто бял лъч се изля от върха му. Той проникна нагоре като в мъгла и завърши в нищото. Това ли беше плътта на чудовището в далечния му край? Или светлинният лъч беше просто постепенно изчезнал?
Чудовището беше изхвърлило три пъти струя вода. С първата струя бе разрушена подводницата на Евънс. Вторият път бе ударена подводницата на Лъки (Но не лошо. Отслабваше ли чудовището?) Третият път изстрелът беше прибързан и не улучи.
Лъки вдигна оръжието. То беше масивно и с дебела дръжка. Вътре в нея имаше проводник с дължина сто мили и един мъничък генератор, който можеше да произведе ток с огромно напрежение. Лъки насочи оръжието нагоре и стисна юмрука си.
За момент нямаше нищо, но той знаеше, че тънкият като косъм проводник бе изхвърлен нагоре през водите на наситения с въглерод океан…
Последва удар и Лъки видя резултата. Защото в момента, в който проводникът осъществи контакта, една електрическа светкавица префуча по него със скоростта на светлината и удари препятствието като гръм. Проводникът с дебелина на косъм блестеше ярко и изпаряваше водата около себе си, предизвиквайки тъмна пяна. Това беше нещо повече от парна струя, защото чуждоземната вода се гърчеше и бълбукаше ужасно при преминаването на разтворения в нея въглероден двуокис в газообразно състояние. Лъки усети, че сам подскача в лудите потоци нагоре.