Лъки бе избягал от струята в последния момент.
Сега той се движеше нагоре толкова бързо, колкото можеха да го носят витловите двигатели на водолазния костюм. Лъки бързаше отчаяно. В тъмнината на своя шлем (тъмнина в тъмнина в тъмнина) устните му бяха стиснати в тънка линия, а веждите свъсени ниско над очите. Лъки се стараеше изобщо да не мисли. Беше мислил достатъчно през тези няколко секунди във водната струя. Той беше подценил врага. Беше приел, че в него се цели гигантското петно, а не беше така. В-жабите на водната повърхност контролираха тялото на петното чрез неговия ум! В-жабите се бяха прицелили. Не беше необходимо да следят сетивата на петното, за да разберат, че е ударено. Нужно им бе само да прочетат мислите в съзнанието на Лъки и да се прицелят в техния източник.
И така, нямаше да е достатъчно убождане, за да бъде принудено чудовището да се оттегли от „Хилда“ и да се спусне по дългия и стръмен подводен склон към дълбочините, където се беше излюпило. То трябваше директно да бъде убито.
И бързо! Ако „Хилда“ не можеше да издържи още един пряк удар, това важеше също и за водолазния костюм на Лъки. Индикаторите бяха вече свършили. Командното табло можеше да ги последва. Или можеха да се повредят мъничките генератори на силово поле към бутилките с течен кислород.
Лъки пътуваше нагоре и все нагоре към единственото безопасно място. Макар никога да не беше виждал духалото на чудовището, близо до ума беше, че то представлява разтеглива и гъвкава тръба, която може да се насочва в разни посоки. Но чудовището едва ли можеше да я насочи към собствената си долна повърхност. От една страна, така можеше да се самонарани, а от друга страна, напора на водата, която изхвърляше, не би позволил духалото да се прегъне под толкова голям ъгъл.
В такъв случай Лъки трябваше да се придвижи нагоре, в близост до долната повърхност на животното, където неговото водно оръжие нямаше да може да го достигне. Трябваше да направи това преди то да е успяло да напълни своя воден резервоар за следващ удар.
Лъки насочи светлината нагоре. Направи го неохотно, чувствайки инстинктивно, че светлината може да го направи лесна мишена. Съзнанието му подсказа, че неговият инстинкт греши. Сетивото, което беше отговорно за бързата реакция на неговата атака, не беше зрението.
Петдесет фута или по-малко нагоре светлината свършваше в грапава сивкава повърхност, изпъстрена с дълбоки гънки. Лъки почти не се опита да намали скоростта си. Кожата на чудовището беше еластична, а неговият водолазен костюм твърд. Още докато разсъждаваше върху това, той се сблъска с него, притисна се нагоре и почувствува чуждоземната плът да поддава.
В продължение на известно време Лъки поемаше дълбоко въздух с облекчение. За пръв път откакто напусна подводницата той се чувствуваше в относителна безопасност. Отпускането обаче не беше за дълго. Във всеки момент съществото можеше да обърне своята атака към подводницата (или това можеше да направи малкият господар на съзнания, който го контролираше). Това не трябваше да му бъде позволено.
Лъки насочи своя пръст-фенерче към заобикалящата го среда с една смесица на учудване и отвращение.
Тук-там в долната повърхност на чудовището имаше отвори с диаметър около шест фута, в които се всмукваше вода, доколкото Лъки можеше да прецени по потока от мехури и твърди частици. На по-големи промеждутъци имаше цепнатини, които се отваряха отвреме-навреме до широчина около десет фута и изхвърляха разпенени струи вода.
Очевидно по този начин се хранеше чудовището. То изливаше вътрешностомашни сокове в частта от океана уловена под тялото му и после засмукваше кубически ярдове вода, за да извлече съдържащата се в нея храна, а по-късно я изхвърляше заедно с остатъците и своите собствени отходни отпадъци.
Явно то не можеше да остане твърде дълго върху което и да е място в океана, защото натрупването на отпадъчни продукти от собственото му тяло би направило околната среда нездрава за него. По своите собствени разчети петното не би трябвало да се бави много тук, освен ако не го принудеха В-жабите…
Лъки се придвижваше на тласъци без да предприема никакво действие и ненадейно насочи лъча светлина към едно по-близко до него място. В момент на парализиращ ужас той установи предназначението на тези дълбоки гънки, които беше забелязал в долната повърхност на чудовището. Една такава гънка се беше образувала съвсем близо до него, опитвайки се да го засмуче към вътрешността си. Двете страни на гънката се триеха една в друга и като цяло тя очевидно представляваше смилащ механизъм, с помощта на който чудовището разчупваше и надробяваше частиците храна, които бяха твърде големи, за да бъдат директно погълнати от неговите всмукващи пори.