Бръмченето на двигателите отново беше наситено и мелодично.
Приглушеният звук беше като песен, а под краката си чувствуваха тези странни вибрации, които липсваха при пътуването с космически кораб.
„Хилда“ потегли през водното пространство, което беше уловено под мъртвото тяло на гигантското петно и започна да набира скорост.
— С какво пространство разполагаме? — попита неспокойно Бигман.
— Около половин миля — отвърна Лъки.
— Какво ще стане, ако не успеем да се измъкнем? — промърмори Бигман. — Ако само го ударим и заседнем в него като секира в пън?
— Тогава ще се отдръпнем и ще опитаме пак — каза Лъки.
За момент настана тишина.
— Да бъдеш така близо под петното е… е като да си в камера — измънка Евънс.
— В какво? — попита Лъки.
— В една камера — каза все още разсеяно Евънс. — Изграждат се на Венера. Те представляват малки транзайтни куполи под равнището на океанското дъно като скривалищата или бомбените укрития на Земята. Те се считаха за защита срещу нахлуващата вода в случай на разрушаване на купола вследствие да кажем на венеротресение. Не зная нито една камера да е използувана някога, но по-добрите жилищни блокове винаги се рекламират с притежаването на камерни устройства за в случай на авария.
Лъки го изслуша, но не каза нищо.
Тонът на бръмченето на двигателя стана по-висок.
— Дръжте се! — каза Лъки.
Трепереше всеки инч от „Хилда“, а внезапното почти непреодолимо отрицателно ускорение притисна силно Лъки към командното табло. Кокалчетата на ръцете на Бигман и Евънс побеляха, а китките им се пренапрегнаха, когато се вкопчиха с всичка сила в предпазните парапети.
Подводницата намали скоростта си, но не спря. Със стенещи двикатели и протестиращи генерагори, което караше Лъки съчувствено да потрепва, „Хилда“ си преправяше път през кожа, плът и сухожилия, през празни кръвоносни съдове и безполезни нерви, които наподобяваха кабели с дебелина два фута. Със стиснати зъби Лъки задържаше управляващия лост закован на максимума, разкъсвайки съпротивляващата се тъкан.
Изминаха дълги минути, след което с продължително разпенване зад триумфиращата машина те преминаха през тялото на чудовището и излязоха отново в открития океан.
„Хилда“ се издигаше мълчаливо през тъмната, наситена с въглероден двуокис вода на венерианския океан. Тримата бяха обхванати от мълчание. То изглеждаше наложено от дързостта, с която те бяха щурмували самата крепост на венерианската враждебна форма на живот. Евънс не беше продумал нито дума, откакто бяха оставили петното зад себе си. Дори буйният Бигман се беше понесъл невесел към задния люк с неговото изпъкнало широкоъгълно зрително поле.
— Лъки, погледни там! — извика внезапно Бигман. Лъки отиде при Бигман. Двамата гледаха мълчаливо. Половината от зрителното поле на люка бе заето от ярките като звезди светлинни на малки фосфоресциращи създания, а в една друга посока се виждаше чудовищна стена, която грееше в петънца с изменящи се цветове.
— Мислиш ли, че това е петното. Лъки? — попита Бигман. — То не светеше така, когато се спускахме надолу и не би трябвало, след като е мъртво, нали?
— В известен смисъл това е петното, Бигман — отвърна замислено Лъки. — Мисля, че целият океан се събира за пиршеството.
Бигман погледна отново и се почувствува малко зле. Разбира се! Там имаше за ядене стотици милиона тона месо, а светлината, която виждаха, трябва да беше от всички тези малки същества от плитчините, хранещи се с мъртвото чудовище.
Съществата се стрелкаха покрай люка, движейки се винаги в една и съща посока. Те се движеха към подобния на планина труп, който „Хилда“ беше оставила зад себе си.
Най-много сред съществата бяха рибите-стрели от всички размери. Всяка една от тях имаше права бяла фосфоресцираща линия, която очертаваше нейния гръбнак (в същност това не беше гръбнак, а само прът от рогово вещество без прешлени). В единия край на бялата линия имаше едно бледожълто V, което маркираше главата. На Бигман наистина се струваше, че безброй оживяли стрели профучават покрай подводницата, а във въображението си можеше да види техните хищни и ненаситни, снабдени с игли по края челюсти.
— Велика Галактико! — възкликна Лъки.
— Марсиански пясъци — промърмори Бигман. — Океанът ще се изпразни. Всичките му проклети обитатели се събират на това място.
— При скоростта, с която тези риби-стрели се тъпчат, петното ще изчезне за дванадесет часа — отбеляза Лъки.
— Лъки, искам да говоря с теб — прозвуча зад тях гласът на Евънс.
— Разбира се. Какво има, Лу? — попита Лъки.