Бигман пристъпи бързо към пулта за управление.
— Сега Евънс наистина е под контрол, не е ли така? — мърмореше той.
— Страхувах се, че това може да се случи — отбеляза Лъки. — Те промениха контрола върху него до интензивен, за да бъдат сигурни, че ще стреля. Без съмнение щеше да го направи. Сега е в състояние на амнезия. После няма да си спомня тази част.
— Може ли да ни чува? — попита Бигман, сещайки се за пилотите на коустера, с който бяха кацнали на Венера и тяхното очевидно пълно игнориране на заобикалящия ги външен свят.
— Мисля, че не — отвърна Лъки, — но той следи уредите и ако се отклоним от курса към града, ще стреля. Не прави грешка в това отношение.
— Тогава какво ще правим?
— Обратно към града! Бързо! — бяха думите, които се промъкнаха отново между бледите устни на Евънс.
Неподвижен и с очи фиксирани в дулото на бластера на своя приятел. Лъки говореше тихо и бързо на Бигман, който потвърждаваше чутото с най-леко кимване.
„Хилда“ се връщаше обратно към града по пътя, по който беше дошла.
Членът на Съвета Евънс се беше облегнал на стената с бледо сурово лице и местеше безмилостния си поглед от Лъки към Бигман и към пулта за управление. Тялото му бе замръзнало в безусловно подчинение на тези, които контролираха неговото съзнание и той дори не изпитваше нужда да премести бластера от едната ръка в другата,
Лъки напрягаше слуха си, за да чува ниския звук от насочващия лъч на Афродита, който непрекъснато звучеше от търсача на посоката на „Хилда“. Радиолъчът се излъчваше във всички посоки на определена честота на вълната от най-високата точка на купола на Афродита. Курсът обратно към града ставаше така очевиден, сякаш Афродита се виждаше на разстояние сто фута.
По тона на ниския вой на лъча Лъки можеше да познае, че те не приближаваха пряко към града. Наистина, разликата беше малка и не бе лесно, доловима за ухото. За контролирания слух на Евънс тя можеше да мине незабелязано. Лъки горещо се надяваше на това.
Лъки се опитваше да следи безжизнения поглед на Евънс, когато очите му се задържаха върху командното табло. Беше сигурен, че те следяха индикатора за дълбочина. Това беше един прост уред с голяма скала, който отчиташе водното налягане. От разстоянието, на което стоеше Евънс, беше достатъчно лесно да се разбере, че „Хилда“ не се насочва към повърхността.
Лъки определено чувствуваше, че Евънс щеше да стреля без да се поколебае нито за момент, ако стрелката на дълбочинния индикатор се изместеше в погрешна посока.
Той се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за положението, за да позволи възможно най-малко характерни за него мисли да бъдат уловени от чакащите В-жаби. Той обаче не преставаше да се чуди защо Евънс не беше ги застрелял веднага. Те бяха обречени на смърт под гигантското петно, а сега само ги водеха обратно към Афродита.
Щеше ли Евънс да ги застреля веднага щом В-жабите успееха да преодолеят някоя последна задръжка в подчиненото съзнание на пленника?
Тонът на радиолъча се измести още по-нататък извън определения участък. Лъки хвърли отново бърз поглед към Евънс. Въобразяваше ли си или наистина една искра на нещо (не точно емоция, но нещо) проблесна в очите на Евънс?
Частица от секундата по-късно разбра, че това очевидно беше повече от въображение, защото имаше една определена напрегнатост в бицепсите на Евънс и ръката му леко се повдигна.
Той възнамеряваше да стреля!
И точно когато тази мисъл премина бързо през съзнанието на Лъки и мускулите му неволно и безполезно се напрегнаха в очакване на изстрела, подводницата катастрофира. Евънс, уловен неподготвен, залитна назад, а бластерът се изплъзна от разперените му пръсти.
Лъки моментално реагира. Същият удар, от който Евънс залитна назад, хвърли Лъки напред. Той използува удара, за да падне върху Евънс, улавяйки китката му със стоманените си пръсти.
Обаче Евънс, който беше всичко друго, но не и дребосък, се съпротивляваше яростно на силния си противник. Той вдигна колената над себе си, стисна бедрата на Лъки и го повдигна. Все още непредвидимото клатушкане на подводницата се добави точно в този момент към атаката на Евънс и двамата се претърколиха, с което членът на Съвета с пленено от В-жабите съзнание премина отгоре.
Юмрукът на Евънс се устреми към главата на Лъки, но последният отби удара с рамо. Той вдигна своите колена и стегна Евънс като с клещи точно под хълбоците.
Лицето на Евънс се изкриви от болка. Той се изви, но Лъки се изви заедно с него и отново премина отгоре. Лъки седна върху него без да го изпуска от хватката и започна да го стиска още по-силно.