Не трябваше!
Той беше достигнал аптечката и бе отворил вратичката й. Не виждаше ясно и загуби драгоценни секунди в опипване.
— Какво е вашето решение? — попита гласът и свирепостта на болката започна да стяга отново младия член на Съвета.
Лъки намери каквото търсеше — една тумбеста стъкленица от синкав силикон. Пръстите му бръкнаха през нещо приличащо на обикновен памук, за да достигнат малкото езиче, с което се изключваше парамагнитното микрополе, държащо херметически затворено капачето на стъкленицата.
Той едва почувствува лекото му изместване, когато го докачи с нокът. Едва видя как капачето се отмести на една страна и падна и едва чу звука от удара му в пода. Лъки видя като през мъгла, че стъкленицата е отворена и вдигна ръка към устройството за изхвърляне на боклука.
Болката се върна с цялата си ярост. С лявата ръка повдигна окачения на панти капак на устройството, а с треперещата дясна ръка поднесе скъпоценната стъкленица към шестинчовия отвор.
Ръката му се преместваше цяла вечност. Той повече не виждаше. Червена мъгла бе покрила всичко.
Лъки усети ръката и стъкленицата, която държеше, да удрят стената. Той се опитваше да я бутне, но не можеше да я премести по-нататък. Пръстите на лявата му ръка се преместиха малко по-надолу от мястото, където държаха отворен входа към устройството за изхвърляне на боклука и докоснаха стъкленицата.
Сега не смееше да я изпусне. Ако я изпуснеше, нямаше да може да намери сила да я повдигне отново.
Той държеше стъкленицата с двете ръце и те заедно я затеглиха. Тя се преместваше бавно нагоре, докато Лъки се приближаваше все повече към ръба на безсъзнанието.
И тогава стъкленицата изчезна!
От разстояние един милион мили, както му се стори, той чу свистенето на сгъстения въздух и разбра, че стъкленицата е изхвърлена в топлите води на океана.
За известно време болката стана непостоянна и после внезапно изчезна напълно.
Лъки внимателно се изправи и се отдалечи от стената. Лицето и тялото му бяха потънали в пот и все още му се виеше свят.
Толково бързо, колкото все още несигурно пристъпващите му крака успяха да го занесат, той се приближи до радиопредавателя и този път нищо не го спря.
Евънс седеше на един стол с глава заровена в ръцете си. Той бе утолил жаждата си и продължаваше непрекъснато да повтаря:
— Аз нищо не си спомням. Аз нищо не си спомням.
Бигман, гол до кръста, търкаше главата и гърдите си с влажна кърпа, а на лицето му се беше появила слаба усмивка.
— Аз си спомням — каза той. — Всичко си спомням. Една минута стоях и се вслушвах какво говориш на глас. Лъки, а после без предупреждение се намерих проснат на пода. Не чувствувах нищо. Не можех да си обърна главата, нито дори да мигна, но чувах всичко. Чувах гласа и това, което му казваше, Лъки. Видях те да тръгваш към радиото…
Бигман пуфна и поклати глава.
— Ти разбра, че първия път не успях — каза спокойно Лъки.
— Не можах да разбера. Ти излезе от моето зрително поле и всичко, което можех да направя, беше да лежа и чакам да те чуя да предаваш. Нищо не стана и аз помислих, че са надвили и тебе. В съзнанието виждах и трима ни да лежим без надежда за спасение. Всичко беше свършило, а аз не можех да помръдна дори пръста си. Единственото нещо, което можех да направя, бе да дишам. После ти се върна и отново мина пред очите ми, а аз исках да се смея, да плача и да викам едновременно, но не можех нищо да направя освен да лежа там, където бях. Можех да различа само как драскаше по стената. Лъки. Не разбирах какво, в името на Венера, правеше, но няколко минути по-късно всичко това премина. Огромен успех!
— Сега наистина ли се отправяме обратно към Афродита, Лъки? — попита уморено Евънс. — Няма ли грешка?
— Връщаме се обратно, ако не лъжат уредите — каза Лъки, — а аз мисля, че не лъжат. Щом се върнем и ни остане свободно време, ние всички ще обърнем малко внимание на медицината.
— Сън! — извика Бигман. — Всичко, което искам, е сън. Само два дни непробуден сън.
— Ще получиш и това — успокои го Лъки. Обаче Евънс бе преследван от преживяното повече от другите двама. Забелязваше се съвсем ясно от начина, по който се беше обхванал с ръце и свил на стола.
— Изобщо ли няма да ни пречат повече те? — попита той, натъртвайки леко на „те“.
— Не мога да гарантирам — отвърна Лъки, — но най-лошото в известен смисъл отмина. Аз се свързах с космическата станция.