— Сигурен ли си? Няма ли грешка?
— Никаква. Дори от там ме свързаха със Земята и говорих лично с Конуей. Тази част е уредена.
— Тогава значи всичко е уредено! — извика радостно Бигман. — Земята е подготвена. Тя знае вече истината за В-жабите.
Лъки се усмихна, но не направи никакъв коментар.
— Само едно нещо, Лъки — каза Бигман. — Кажи ми какво се случи. Как разчупи тяхната хватка? Марсиански пясъци! Какво направи?
— Нещо, за което трябваше да помисля много по-рано и което щеше да спести на всички ни голяма ненужна неприятност — отвърна той. — Гласът каза, че всичко, от което се нуждаят в живота, е да живеят и да мислят. Нали си спомняш, Бигман? По-късно той каза, че ние не можем по никакъв начин да ги заплашим или подкупим, нали така? Едва в последния момент установих, че ти и аз знаехме по-добре от тях.
— Аз ли знам по-добре? — попита смутено Бигман.
— Разбира се, че ти. Две минути след като видя първата В-жаба в живота си, ти откри, че да живеят и да мислят не е всичко, от което се нуждаят. Аз ти казах по пътя към повърхността, че венерианските животни приемат своя кислород от храната си и не е необходимо да дишат. Фактически казах, че те вероятно приемат твърде много кислород и поради тази причина така много обичат храните с ниско кислородно съдържание като въглеводородите. Например, грес. Не си ли спомняш?
— Разбира се, че си спомням — ококори очи Бигман.
— Сега В-жабите ни държаха под умствен контрол, но за да го поддържат продължително време, те трябваше да се съсредоточат. И така, аз само трябваше да отвлека вниманието им или поне на тези, които бяха най-близо до подводницата и имаха най-силно влияние върху нас. За тази цел аз изхвърлих едно очевидно нещо.
— Но какво? Не се прави на интересен. Лъки.
— Изхвърлих една отворена стъкленица с вазелин, която взех от аптечката. Той е чист въглеводород в много по-висока степен от греста. Те не можаха да устоят въпреки така големия залог. Най-близкостоящите до стъкленицата се гмурнаха за него. Намиращите се по-далеч В-жаби бяха в мисловна връзка с първите и техните съзнания мигновено се съсредоточиха върху въглеводорода. Те загубиха контрола си над нас и аз успях да се свържа с космическата станция. Това беше всичко.
— Е, тогава значи сме приключили с тях — заключи Евънс.
— Колкото се отнася до това, аз не съм съвсем сигурен — каза Лъки. — Има няколко неща…
Той се обърна, мръщейки се, и стисна устни, сякаш беше казал вече твърде много.
Куполът проблясваше величествено отвън люка, а сърцето на Бигман подскочи при вида на тази гледка. След като се бе нахранил и даже беше дремнал малко, от него както винаги бликаше жизнерадостност. Лу Евънс се беше възстановил в значителна степен от своя собствен песимизъм. Само Лъки не беше загубил уморения си вид.
— Казвам ти, В-жабите са деморализирани, Лъки — рече Бигман. — Виж, ние се върнахме, изминавайки почти сто мили през океана, а те нито веднъж не ни докоснаха. Е, не е ли така?
— Точно в този момент се чудя защо не получаваме отговор от купола — каза Лъки.
— Не би трябвало да се забавят толкова много — намръщи се на свой ред и Евънс.
— Нали не мислите, че може нещо вътре в града да не е в ред? — попита Бигман, местейки погледа си от единия към другия.
Лъки им направи знак с ръка да мълчат. От приемника се чу един нисък и бързо говорещ глас.
— Идентифицирайте се, моля.
— Това е наетата от Съвета подводница „Хилда“ — каза Лъки. — Тя е излязла от Афродита и сега се връща в Афродита. Дейвид Стар я командва и той говори.
— Ще трябва да почакате.
— Каква е причината, моля?
— В момента всички шлюзове са заети.
— Това е невъзможно, Лъки — промърмори Евънс и се намръщи.
— Кога ще се освободи някой? — попита Лъки. — Дайте ми местоположението му и ме насочвайте към неговата околност с ултразвук.
— Ще трябва да чакате.
Връзката остана отворена, но човекът от другата страна престана да говори.
— Свържи се с члена на Съвета Морис, Лъки — предложи възмутен Бигман. — Така ще задвижим малко нещата.
— Морис мисли, че съм предател — каза колебливо Евънс. — Допускаш ли да е решил, че си потънал заедно с мен, Лъки?
— Ако е така, той би бил любопитен да ни приеме в града — предложи Лъки. — Не, мисля си, че човекът, с който говорих, е под умствен контрол.
— За да не ни пусне да влезем ли? — попита Евънс. — Сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно.
— В края на краищата, няма начин по който да ни спрат да влезем, освен ако… — Евънс прибледня и с две бързи крачки отиде до люка. — Лъки, ти си прав. Те докарват едно бластерно оръдие! Възнамеряват да ни взривят!