— Какво става тук?
Бен погледна Емили и я пусна. Тя се отдръпна от него, а Бен побърза да блъсне с рамо вратата към мъжката съблекалня. След това настъпи тишина.
— Добре ли си? — попита Тоби.
Емили кимна с наведена глава.
— Така мисля.
— Сигурна ли си?
Емили го стрелна с поглед. Той беше пораснал много, лицето му вече нямаше онова мишо изражение, дори беше красив с тези високи скули и тъмни очи. Това я накара да се сети за другата част от съобщението на А. Въпреки че повечето от нас са се променили съвсем…
Коленете й омекнаха. Не може да бъде… Или пък може?
— Трябва да тръгвам — избъбри тя и хукна с разперени ръце към женската съблекалня.
8.
Дори типичните роузуудски момчета се занимават с анализ на чувствата
Докато вторник следобед Ариа се прибираше от училище, тя мина с колата си край игрището за лакрос и разпозна самотната фигура, която спринтираше по терена, размахвайки стик пред лицето си. Той непрекъснато сменяше посоките и се плъзгаше из мократа, разкаляна трева. Заплашителни тъмни облаци се бяха надвесили над главите им и дори бе започнало да пръска.
Ариа отби.
— Майк!
Не беше виждала брат си откакто предишния ден той профуча през вратата на бар „Виктъри“. Няколко часа по-късно се беше обадил, за да предупреди, че ще вечеря в дома на приятеля си Тио. По-късно отново се обади, за да каже, че ще остане да преспи у тях.
Брат й я погледна от другия край на терена и се намръщи.
— Какво?
— Ела тук.
Майк бавно тръгна през ниско окосената, без нито едно плевелче, поляна.
— Влизай в колата — заповяда му Ариа.
— Тренирам.
— Не можеш цял живот да избягваш тази тема. Трябва да поговорим.
— Да поговорим за кое?
Тя повдигна идеално оформените си вежди.
— Ами за това, което видяхме вчера? В бара?
Майк започна да чопли единия от каишите на стика. По брезентовата козирка на шапката му се появиха първите дъждовни капки.
— Не знам за какво говориш.
— Какво? — Ариа присви очи, но Майк дори не я погледна.
— Хубаво. — Тя му обърна гръб. — Щом си такъв страхопъзльо…
Изведнъж Майк протегна ръка и се хвана за рамката на вратата.
— Аз… Не знам какво ще правя — тихо рече той.
Ариа натисна спирачката.
— Какво?
— Не знам какво ще правя, ако се разведат — повтори Майк. С това смутено изражение на лицето той изглеждаше уязвим и с около десет години по-възрастен. — Сигурно ще се самоубия.
Очите й се насълзиха.
— Това няма да се случи — каза тя с треперещ глас. — Обещавам ти.
Майк подсмръкна. Тя протегна ръка към него, но той се отдръпна и хукна по поляната.
Ариа реши, че е по-добре да тръгва и бавно подкара колата по криволичещия, мокър път. Тя обожаваше мокрото време. Напомняше й за онези дъждовни дни, когато беше още на девет. Тогава се промъкваше до гаража на съседа, където той бе паркирал моторната си лодка, пъхаше се под брезентовото покривало и се сгушваше в една от кабините, където, заслушана в звука на потропващите капчици, водеше записки в дневника си.
Тя смяташе, че мисълта й работи най-добре в дъждовно време, а сега определено имаше нужда да помисли. С А. би могла лесно да се справи, като каже на Ила за Мередит, ако тази история бе окончателно приключила. Родителите й щяха да я обсъдят, Байрън щеше да каже, че това няма да се повтори и други подобни ала-бала приказки. Но сега Мередит се беше върнала и това променяше всичко. Снощи баща й не се прибра у дома за вечеря — Ариа и майка й вечеряха на дивана пред телевизора, като гледаха шоуто „Риск“ с по една купа, пълна със супа, в скута. И двете бяха абсолютно безмълвни. Работата беше там, че тя също не знаеше какво ще прави, ако родителите й се разведат.
Когато тръгна да се изкачва по един изключително стръмен хълм, Ариа подаде газ — нейното субару винаги имаше нужда от малко изръчкване по стръмнините. Но вместо да поеме бързо нагоре, светлините в купето угаснаха и колата се затъркаля надолу по хълма.
— Мамка му — прошепна Ариа и дръпна ръчната спирачка. Когато отново се опита да запали, двигателят изобщо не се обади.
Тя огледа пустия двулентов път. Над главата й изтрещя гръмотевица и дъждът започна да се излива от небето. Ариа бръкна в чантата си, за да открие телефона. Трябваше да се обади или на пътна помощ, или на родителите си да я приберат. След като известно време рови безуспешно, тя се сети, че го е забравила на масата у дома. Дъждът беше толкова проливен, че през стъклата нищо не се виждаше.