След като Сепия им даде задачите за домашно, Спенсър прегледа записките си. Почеркът й, който обикновено бе равен и следваше редовете, сега криволичеше по цялата страница. Тя започна бързо да преписва записките, но бе прекъсната от звънеца и покорно тръгна да става. Три минус.
— Госпожице Хейстингс?
Тя вдигна поглед. Сепия й махна да се приближи към бюрото му. Тя тръгна, пътьом изпъвайки униформеното си сако, като внимаваше да не се препъне с карамелените си боти от ярешка кожа.
— Вие сте сестра на Мелиса Хейстингс, нали?
Спенсър усети как изстива вътрешно.
— Аха. — Беше очевидно, какво ще последва.
— В такъв случай съм наистина изненадан. — Той потупа с молив по бюрото. — За мен беше удоволствие да преподавам на Мелиса.
Сигурно е било така, изръмжа Спенсър мислено.
— Къде е сега тя?
Спенсър стисна зъби. У дома, обсебила цялата любов и внимание на родителите ни.
— Учи в Уортън. За бакалавър.
Сепия се усмихна.
— Винаги съм знаел, че ще иде в Уортън. — След това изгледа Спенсър. — Следващият понеделник ще ви дам първите есета — рече той. — Ще ти подскажа малко: книгите за допълнително четене, за които споменах в час, много ще ти помогнат.
— О! — Спенсър се почувства неловко. Дали бе решил да й подскаже, защото бе получила три минус и той я бе съжалил, или защото бе сестра на Мелиса? Тя изпъна рамене. — И без това смятах да си ги взема.
Сепията я изгледа безпристрастно.
— Добре тогава.
Спенсър бавно тръгна по коридора, чувствайки се адски объркана. Обикновено се подмазваше на учителите за по-високи оценки, но Сепията я беше накарал да се чувства като най-слабата в класа.
Беше краят на учебния ден. Учениците в „Роузууд“ се суетяха край шкафчетата си, — пъхаха учебници в чантите си, обсъждаха плановете си по телефона или си вземаха екипите за тренировка. Спенсър имаше тренировка по хокей в три, но първо смяташе да иде в книжарницата „Майстор на словото“ за книгите на Сепията. След това щеше да провери как вървят нещата с годишника, да види списъка с доброволци за проекта „Родина за човечеството“, да се обади на преподавателя по театрално майсторство. Сигурно щеше да закъснее няколко минути за хокея, но какво можеше да направи?
Щом мина през вратата на книжарницата, тя веднага се успокои. Тук винаги беше тихо, не досаждаха никакви раболепни служители. След като Али изчезна, Спенсър често идваше тук да чете комиксите „Калвин и Хобс“, само за да бъде сама. Освен това персоналът не се дразнеше, когато звъняха мобилни телефони, а точно това се случи на Спенсър. Сърцето й прескочи… а когато видя кой й звъни, затупка по съвсем различен начин.
— Рен — прошепна тя в телефона, облегна се на един рафт и бавно се снижи, присвивайки колене.
— Получи ли писмото ми? — попита той с онзи секси британски акцент, след като чу гласа й.
— Ами… да — отговори Спенсър. — Но… Мисля, че не трябва да ми се обаждаш.
— Значи искаш да прекъсна?
Спенсър се огледа отчаяно, като звяр в клетка, и видя двама първокурсници, които се подхилкваха край секцията с книги за секса, и една възрастна жена, която разглеждаше карта на Филаделфия.
— Не — прошепна тя.
— Умирам от желание да те видя, Спенс. Може ли да се срещнем някъде?
Спенсър не отговори. Толкова й се искаше да каже да, че от желание чак я заболя.
— Не съм сигурна, че в момента това е добра идея.
— Какво значи, че не си сигурна? — Рен се засмя. — Стига, Спенс. И без това ми беше достатъчно тежко да не ти се обаждам толкова дълго.
Спенсър поклати глава.
— Аз… Не мога — реши се да каже най-накрая. — Съжалявам. Семейството ми… Те дори не ме поглеждат. Сигурно ще можем да опитаме отново след… да речем два месеца?
Рен се умълча.
— Ти май говориш сериозно.
Спенсър подсмръкна в отговор.
— Просто си помислих… Не знам. — Гласът на Рен прозвуча напрегнато. — Сигурна ли си?
Тя прокара ръка през косата си и погледна през големия панорамен прозорец на книжарницата. Мейсън Байърс и Пенелъпи Уейтс от нейния клас се целуваха пред закусвалнята „Фера“, която се намираше от другата страна на улицата. В момента тя ги мразеше.