Хана се усмихна фалшиво, но дълбоко в себе си трепереше от злоба. Наоми и най-добрата й приятелка, Райли Улфи, мразеха Хана и Мона. Миналата пролет Наоми открадна гаджето на Мона, Джейсън Райдър, и след две седмици го заряза. На миналогодишния бал Райли някак бе разбрала, че Хана ще бъде с рокля на Калвин Клайн с морскозелен цвят… и си беше купила абсолютно същата, само че в яркочервен цвят.
— Какво правиш тук? — извика Наоми, като продължи да върти педалите. Хана забеляза, че на дисплея на велоергометъра пишеше, че Наоми е изгорила 876 калории. Кучка.
— Просто имам среща — промърмори Хана. Тя притисна длан към вратата на стая 204, като се стараеше да изглежда невъзмутима, без да забележи, че тя не е затворена. Вратата зейна, Хана изгуби равновесие и се строполи вътре. Всички, които бяха в стаята, се обърнаха към нея.
— Ю-ху? — извика една жена, облечена с ужасяващо сако шотландско каре. Тя подаде глава през вратата и попита: — Да не би да сте тук за срещата?
— Ами… — измънка Хана. Когато отново се обърна към велоергометъра, Наоми беше изчезнала.
— Не се страхувай.
Хана не знаеше какво друго да направи, затова просто последва жената в стаята и седна.
Стаята бе облицована с дървена ламперия, тъмна и задушна. Децата седяха на дървени столове с високи облегалки. Повечето от тях изглеждаха нормални, малко като ония, лицемерно набожните. Момчетата бяха или твърде дундести или твърде мършави. Тя не можа да познае никой друг от „Роузууд дей“, освен Шон. Той седеше от другата страна на стаята до благоприлично изглеждащи две руси девойки, и паникьосано се взираше в Хана. Тя лекичко му махна, но той не реагира.
— Аз съм Кендис — рече жената, която се бе дошла до вратата. — А ти си…
— Хана. Хана Мерин.
— Чудесно! Добре дошла, Хана — каза Кендис. Тя беше около четиридесетте, имаше къса русолява коса и направо се беше оляла с парфюм „Клое нарцис“ — иронията беше в това, че Хана се беше напръскала с Нарцис миналия петък, когато трябваше да го направи с Шон. — Какво те води при нас?
Хана се поколеба.
— Ами мисля, че съм дошла… за да разбера малко повече по въпроса.
— Добре, първото нещо, което искам да ти кажа, е, че тук си на сигурно място. — Кендис положи ръце на облегалката на стола, на който седеше едното русо момиче. — Каквото и да кажеш, то няма да напусне тази стая, така че не се притеснявай от нищо. Но трябва да обещаеш, че ти също няма да изнасяш нищо от тази стая навън.
— О, обещавам — бързо рече Хана. По никакъв начин нямаше да разкаже, какво е чула тук. Това щеше да подскаже, че самата тя е била тук.
— Има ли нещо, което би искала да узнаеш? — попита Кендис.
— Ами… Не съм сигурна — заекна Хана.
— А искаш ли да кажеш нещо?
Хана крадешком хвърли един поглед към Шон. Той я погледна така, сякаш искаше да каже: Да, какво искаш да кажеш?
Тя изпъна гръбнака си.
— Напоследък мислих много са секса. Ъъъ, искам да кажа, че изпитвах силно любопитство. Но сега… Не знам. — Тя си пое дълбоко дъх и се опита да си представи какво би искал да чуе Шон. — Мисля, че трябва да го направя с подходящия човек.
— Подходящия човек, когото обичаш — я поправи Кендис. — И за когото би се омъжила.
— Да — бързо се съгласи Хана.
— Но това е доста трудно — Кендис тръгна да обикаля из стаята. — Някой иска ли да каже нещо на Хана? Да сподели опит?
Едно русокосо момче с камуфлажни панталони, което изглеждаше дори симпатично — ако сте кривогледи — вдигна ръка, но след това явно промени мнението си и я свали. Едно момиче с кестенява коса, облечено с розова тениска „Дабъл Бабъл“ колебливо вдигна два пръста във въздуха и рече:
— Аз също мислех много за секса. Приятелят ми ме заплаши, че ще скъса с мен, ако не го направим. Известно време мислех, че съм готова да го направя, но сега съм доволна, че отказах.
Хана кимна, като се опитваше да изглежда замислена. Кого заблуждаваха тези хора? Тя се чудеше дали тайничко не се надяват да им излезе късмета.
— Шон, ти какво ще кажеш? — попита Кендис. — Миналата седмица ни разказа, че с приятелката ти имате различни мнения по въпроса за секса. Как вървят нещата?
Хана усети че бузите й парят. Тя. Просто. Не можеше. Да повярва.