Хана усети как се изчервява, но добротата му не я изненада. Шон беше добро, състрадателно момче, както пише по книгите — той даваше пари на бездомниците във Филаделфия, рециклираше старите си мобилни телефони и никога не обиждаше никого, дори знаменитостите, които съществуваха, за да бъдат подигравани. Това бе една от причините Хана да се влюби в Шон в шести клас, когато все още бе пълничка загубенячка.
Но миналата седмица едва не го беше загубила. Беше изминала дълъг път, откакто беше нещастната смотанячка, която вършеше мръсната работа на Али, и не можеше да позволи една пиянска грешка по време на градинско парти да провали тяхната връзка. Въпреки че… имаше нещо — по-скоро някой — който можеше да провали връзката им.
Мога да те СЪСИПЯ.
— Шон? — сърцето на Хана прескочи. — Получавал ли си някакви странни съобщения във връзка с мен?
— Съобщения? — повтори Шон. Той вдигна глава. — Не…
Хана загриза нокътя си.
— Ако получиш — рече тя, — не им вярвай.
— Добре — усмихна й се Шон. Хана усети как се наелектиризира.
— И така — рече тя след кратка пауза, — нали не си се отказал от бала?
Шон извърна глава.
— Не съм. Сигурно ще отида с приятели.
— Запази един танц за мен — измърка тя и стисна ръката му. Обожаваше усещането на ръцете му — здрави, топли и мускулести. Толкова й беше приятно да го докосва, че може би бе склонна да се откаже от секса преди сватбата. Двамата с Шон щяха да избягват хоризонталното положение, щяха да затварят очи при секс-сцените и щяха да заобикалят магазина на „Виктория’с сикрет“ в мола. Ако това бе цената да бъде с единственото момче, което някога беше… ами, обичала, то Хана бе склонна да направи тази жертва.
А кой знае, ако начинът, по който Шон гледаше голото й коремче, означаваше нещо, тя може би щеше да успее да го разубеди.
11.
Нима майката на Емили не я е научила да не се качва в колите на непознати?
Емили натисна бутона на машината за дъвки. Беше сряда, тренировките по плуване бяха свършили и тя купуваше разни работи от закусвалнята за майка си. Всеки път, когато идваше във „Френските поляни“, тя отиваше при машината за дъвки и дори си беше измислила нещо като игра: ако получи жълта дъвка, ще й се случи нещо хубаво. Тя погледна към дъвката в ръката си. Беше зелена.
— Здрасти — някой се изправи до нея.
Емили погледна нагоре.
— Ариа, здрасти.
Както обикновено Ариа не се притесняваше да се облича екстравагантно. Носеше неоновосиня дебела фланела, която подчертаваше хипнотизиращите й, леденосини очи. И въпреки че беше облякла стандартната униформена пола, тя я беше повдигнала доста над коленете си и я беше комплектувала с чифт черни калци и равни морскосини пантофки. Черната й коса бе вързана на висока опашка, тип мажоретка. Видът й бе поразителен и повечето представители на мъжкия пол на паркинга пред „Френските поляни“ я зяпаха.
Ариа се наведе към нея.
— Добре ли си?
— Да. А ти?
Ариа сви рамене. Тя хвърли скришен поглед към паркинга, който бе претъпкан с нетърпеливи състезатели по картинг, тикащи колите си към гаража.
— Получавала ли си някакви…
— Не. — Емили избегна погледа на Ариа. Тя беше изтрила понеделнишкото съобщение от А. — онова за нейната любов — и усещането бе почти като да не беше се случвало. — А ти?
— Нищо. — Ариа сви рамене. — Може да сме се отървали.
Не, не сме, искаше да каже Емили. Тя се ухапа от вътрешната страна на бузата.
— Значи, по всяко време можеш да ми се обаждаш. — Ариа пристъпи към машината за сода.
Емили напусна магазина цялата обляна в студена пот. Защо само тя получаваше съобщения от А.? Да не би да й е хвърлил око?
Тя пъхна торбичката със стоки в раницата си, отключи катинара на колелото си и подкара към изхода на паркинга. Когато сви по уличката, оградена от километри боядисани в бяло огради, тя усети аромата на есента във въздуха. Есента в Роузууд винаги напомняше на Емили, че е настъпило началото на плувния сезон. Обикновено това беше хубаво, но тази година Емили чувстваше притеснение. Предишния ден, след приключването на финалите, треньорката Лорън беше обявила, че я избира за новия капитан на отбора. Всички момичета се бяха струпали край нея, за да я поздравят, и когато тя съобщи новината на родителите си, очите на майка й се насълзиха. Емили знаеше, че трябва да се чувства щастлива — нещата се връщаха в нормалното си русло. Само дето тя чувстваше, че безвъзвратно се е променила.