Но Рен бе идеалния човек. Тя знаеше, че преминава през Точката, от която няма връщане — ако родителите й разберяха за това, те повече нямаше да платят за нищо. Или пък щяха да й обърнат внимание. Или да я пратят в колеж. Или да я нахранят, може би. Какво от това? Рен я караше да се чувства в безопасност.
Една „Улица Сезам“, едни „Драконови приказки“ и половин „Артър“ по-късно Спенсър се търкулна по гръб и се втренчи блажено в тавана. До тук с карането по-бавно. След това се обърна, подпря се на лакти и погледна към часовника.
— Мамка му — прошепна тя. Беше седем и двайсет. Часовете започваха в осем; със сигурност щеше да изпусне поне първия час.
— Трябва да тръгвам. — Тя скочи от леглото и огледа карираната си пола, сакото, бельото и обувките си, всичките струпани на купчинка на пода. — Освен това трябва да мина и през дома.
Рен седеше в леглото и я гледаше.
— Защо?
— Не мога да нося едни и същи дрехи всеки ден.
Рен очевидно се опитваше да сдържа смеха си.
— Но това е униформа, нали?
— Да, но аз носих тази блуза и вчера. Както и тези обувки.
Рен се захили.
— Мислиш за всичко, както обичайно.
Щом чу обич, Спенсър вдигна глава.
Тя се изкъпа набързо, изми и косата, и тялото си. Сърцето й все още биеше учестено. Тя се усещаше като кълбо от нерви, притесняваше се, че ще закъснее за училище, тормозеше се заради кошмара с Тоби, но бе напълно щастлива с Рен. Когато излезе от банята, Рен все още седеше на леглото. Апартаментът ухаеше на прясно сварено кафе. Спенсър улови ръката на Рен, бавно изхлузи сребърния пръстен от показалеца му и го сложи на своя палец.
— Отива ми — рече тя. Когато го погледна, на лицето му се беше появила загадъчна усмивка. — Какво? — попита тя.
— Нищо, просто си… — Рен поклати глава и сви рамене. — Трудно ми е да приема, че все още си в гимназията. Просто си толкова… подредена.
Спенсър се изчерви.
— Не съм.
— Напротив. Всъщност ти си дори по-подредена от…
Рен се спря, но Спенсър знаеше какво се канеше да каже. По-подредена от Мелиса. Тя усети как я изпълва удовлетворение. Мелиса може и да е спечелила войната за родителите им, но Спенсър бе спечелила битката за Рен. А само тя имаше значение.
Спенсър зави по дългата тухлена алея към къщата им. Часът вече беше девет и десет, вторият час в „Роузууд дей“ отдавна бе започнал. Баща й отдавна е заминал за работа и с малко повече късмет майка й щеше да бъде в конюшнята.
Тя отвори входната врата. Единствения звук, който се чуваше, бе бръмченето на хладилника. Тя изтича на пръсти до стаята си, като си напомни, че трябва да поиска извинителна бележка от майка си за закъснението — след това осъзна, че никога преди не й се беше налагало да иска извинителна бележка. Всяка година Спенсър печелеше наградата на „Роузууд дей“ за редовно присъствие и точност.
— Здрасти.
Спенсър изпищя и се обърна, като изпусна ученическата си чанта.
— Исусе! — До вратата стоеше Мелиса. — Успокой се.
— 3-защо не си на училище? — попита Спенсър, а нервите й бяха опънати до скъсване.
Мелиса носеше тъмнорозов велурен клин и изтъркана тениска, а подстриганата й на черта до брадичката руса коса бе прибрана назад с лента в морско син цвят. Дори когато бе спокойна, Мелиса успяваше да изглежда напрегната.
— Ами ти защо не си на училище?
Спенсър се потърка по врата, като усети, че е плувнал в пот.
— Аз… Забравих нещо и трябваше да се върна.
— А — Мелиса й се усмихна загадъчно. По гърба на Спенсър пробягаха тръпки. Чувстваше се така, сякаш стоеше на ръба на скала и аха-аха да падне.
— Всъщност се радвам, че си тук. Мислих за онова, което ми каза в понеделник. Аз също съжалявам за всичко.
— О! — бе единственото, което Спенсър успя да каже.
Мелиса снижи гласа си.
— Искам да кажа, че наистина трябва да сме по мили една с друга. И двете. Кой знае какво може да стане в този полудял свят? Виж какво се случи с Алисън Дилорентис. Пред това нашето скарване изглежда толкова жалко.
— Така е — промърмори Спенсър. Това си беше доста странно сравнение.