— Както и да е, говорих с мама и татко за това. Мисля, че те са съгласни с мен.
— О! — Спенсър прокара език по зъбите си. — Леле, благодаря. Това означава много за мен.
Мелиса й се усмихна в отговор. Настъпи дълго мълчание, след което Мелиса пристъпи в стаята на Спенсър и се наведе над високия скрин от черешово дърво.
— И така… Как я караш? Ще ходиш ли на бала? Иън ме покани, но на мен май не ми се ходи. И без това сигурно вече съм твърде голяма за там.
Спенсър мълчеше, напълно неподготвена за това. Дали Мелиса не беше намислила нещо? Обикновено не си говореха за тези неща.
— Аз… Ами… Не знам.
— По дяволите! — ухили се Мелиса. — Надявах се, че ще отидеш с момчето, което ти е направило това — тя посочи към шията на Спенсър.
Спенсър хукна към огледалото и видя огромна пурпурна смучка точно до ключицата й. Ръцете и трескаво се залепиха за шията. След това забеляза, че все още носи сребърния пръстен на Рен.
Мелиса беше живяла с Рен — не го ли беше познала? Спенсър издърпа пръстена от ръката си и го хвърли в чекмеджето с бельо. Слепоочията й нервно пулсираха.
Телефонът иззвъня и Мелиса го вдигна в коридора. След секунда отново надникна в стаята на Спенсър.
— За теб е — прошепна тя. — Някакво момче!
— Някакво… момче? — Беше ли Рен толкова глупав, че да се обади? Кой друг би могъл да бъде в девет и петнайсет сутринта? Мислите на Спенсър се пръснаха в хиляди посоки. Тя взе слушалката.
— Ало?
— Спенсър? Обажда се Андрю. Кембъл. — Той се засмя нервно. — От училище.
Спенсър погледна към Мелиса.
— Ъъъ, здрасти — изграчи тя. За момент дори не можа да се сети кой е Андрю Кембъл. — Какво става?
— Просто исках да проверя да не си се разболяла от грипа, който върлува наоколо. Не те видях на срещата на училищния съвет тази сутрин. Ти никога не отсъстваш, ъъъ, не и от съвета.
— О! — Спенсър тежко преглътна. Тя погледна Мелиса, която стоеше очакващо до вратата. — Ами, да, но вече се чувствам по-добре.
— Просто исках да ти предложа да ти донеса домашните — каза Андрю. — Нали сме се записали едни и същи предмети. — Гласът му отекна; звучеше така, сякаш се обажда от съблекалнята по физическо. Андрю бе точно този тип момче, който би се обадил от съблекалнята. — На всичкото до края на срока отгоре имаме сума ти и проблеми за решаване в училищния съвет.
— О. Ами, благодаря.
— Може би ще искаш да прегледаш забележките върху есетата? Макадам каза, че те ще формират голяма част от оценката ни.
— Да, добре — отговори Спенсър. Мелиса улови погледа й и я погледна възбудено.
— Смучката? — прошепна тя и посочи към врата на Спенсър, а след това и към телефона.
В главата на Спенсър беше пълна каша. След това внезапно я осени една идея. Тя се прокашля.
— Всъщност, Андрю… Имаш ли с кого да отидеш на бала?
— Бала ли? — Повтори Андрю. — Ами не знам. Предполагам, че още не съм ре…
— Искаш ли да дойдеш с мен? — прекъсна го Спенсър.
Андрю се засмя; смехът му приличаше на хълцане.
— Сериозно ли говориш?
— Ами да — рече Спенсър, вперила поглед в сестра си.
— О, добре — каза Андрю. — Това е страхотно! В колко часа? Какво да облека? Ще излизаш ли с приятелки преди това? Ще има ли купон след бала?
Спенсър завъртя очи. На Андрю му дай да пита, сякаш след това щеше да се явява на изпит.
— Ще го измислим — рече тя, като се обърна към прозореца.
След като затвори се беше толкова задъхала, сякаш бе пробягала няколко мили на хокейното поле. Когато се обърна към вратата, Мелиса вече я нямаше.
13.
Един определен учител по английски е наистина ненадежден разказвач
В четвъртък Ариа седеше колебливо пред вратата на кабинета по английски, когато Спенсър мина край нея.
— Здрасти — Ариа я хвана за ръката. — Имаш ли нови…
Очите на Спенсър се стрелнаха напред-назад, като на гущерите, които Ариа бе видяла в парижкия зоопарк.
— Ами, не — рече тя. — Но наистина закъснявам, така че… — Тя хукна по коридора. Ариа се ухапа по устната. Хубаво.
Някой сложи ръката си на рамото й. Тя изписка тихичко и изпусна бутилката с минерална вода. Тя тупна на пода и се търкулна нанякъде.
— Леле. Просто се опитвах да те поздравя.