Емили затаи дъх. Тя бе мислила много за него след срядата, когато беше спасил. Не можеше да си представи Бен да я носи така на ръце — той щеше да се притесни, че вдигането й ще доведе до разтежение на раменните му мускули, което ще опропасти състезанието му. Освен това мислите за Тоби я бяха върнали към нещо, което Емили почти бе забравила — споменът за Али.
Това бе един от последните пъти, когато Емили бе останала насаме с Али. Тя никога нямаше да забрави този ден — ясното, синьо небе, разцъфналите цветя, пчеличките, накацали навсякъде. Къщичката на Али, кацнала на голямото дърво в двора им, миришеше на подсладени безалкохолни, дървесен сок и цигарен дим — Али бе отмъкнала един Парламент от пакета на по-големия си брат. Тя хвана Емили за ръцете и каза: Започнах да се виждам с едно доста по-голямо момче и е стра-хот-но!
Усмивката на Емили увехна. Винаги, когато Али говореше за някое момче, което харесва, частичка от сърцето й умираше.
— Той е толкова готин — продължи Али. — Почти съм готова да стигна до края с него.
— Какво имаш предвид? — През живота си Емили не беше чувала нещо толкова ужасно. — Кой е той?
— Не мога да ти кажа — свенливо се усмихна Али. — Направо ще откачите!
Тогава, просто защото вече не можеше да издържа, Емили се наведе напред и целуна Али. Това бе един кратък, великолепен миг; след това Али се отдръпна и се разсмя. Емили се опита да го омаловажи, сякаш просто си играеше… и след това всяка се прибра у дома си да вечеря.
Толкова пъти си бе мислила за тази целувка, че почти бе забравила какво се бе случило преди нея. Но сега Тоби се беше върнал и бе толкова сладък… че накара Емили да се замисли дали момчето на Али не е Тоби? Кой друг би ги накарал да откачат?
В това Али да харесва Тоби имаше смисъл. В края на седми клас тя бе започнала да си пада по лоши момчета, като разправяше наляво и надясно, че иска да излезе с някой, който е „лош“. Пращането в поправително училище влизаше в категорията „лоши“ и може би Али бе видяла нещо в Тоби, което никой друг не бе забелязал. Емили си помисли, че може би вече и тя ще е способна да го види. И, колкото и странно да изглеждаше, възможността Али да харесва Тоби го направи още по-привлекателен за Емили. Което бе достатъчно добро за Али със сигурност бе добро и за нея.
Веднага, щом церемонията по откриването приключи и започнаха състезанията, Емили измъкна джапанките си от раницата с екипа за плуване и се накани да иде при Тоби. Пръстите й напипаха мобилния телефон, който бе пъхнат под кърпата й. Дисплеят му мигаше; бе пропуснала седем обаждания от Мая.
Гърлото й се стегна. Мая се беше обаждала, бе оставяла съобщения, писма, беше я търсила в чата цяла седмица, но Емили не отговаряше. С всяко пропуснато обаждане тя се чувстваше все по-объркана. Част от нея копнееше да намери Мая в училище и да я погали по меката, къдрава коса. Да се метне на колелото зад нея и да избягат от училище. Целувките с Мая бяха опасно съблазнителни, но част от нея се молеше Мая просто да… изчезне.
Емили се втренчи в дисплея на телефона с пресъхнало гърло. След това бавно го прибра. Почувства се така, както когато стана на осем и реши да изхвърли детския си спален чувал. Големите момичета нямат нужда от спални чували, си рече тя, но се чувстваше ужасно, когато затваряше капака на коша за боклук, след като го бе натъпкала вътре.
Тя си пое дълбоко дъх и тръгна към скамейките на „Тейт“. Докато вървеше натам погледна през рамо в търсене на Бен. Той стоеше в половината на Роузууд дей и шляпаше Сет по раменете с хавлиената си кърпа. След състезанията във вторник Бен се бе старал да стои далеч от Емили и се държеше така, сякаш тя не съществува. Така определено бе по-добре, отколкото да я напада, но тя се притесняваше, че е започнал да говори за нея зад гърба й. Щеше й се да я види точно сега, докато приближаваше Тоби. Виж! Разговарям с момче!
Тоби бе проснал кърпата си на плочките и седеше с айпод в скута и слушалки на ушите. Косата му бе зализана назад, а тъмносинята тениска, която бе облякъл над плувния костюм „Спидо“ — който Емили не бе събрала смелост да огледа по време на първата среща — правеше очите му да изглеждат още по-сини.
Когато видя Емили, той грейна.
— Здрасти. Нали ти казах, че ще се видим тук?
— Да — усмихна се срамежливо Емили. — Аз, ъъъ, просто исках да ти благодаря. За това, че ми помогна вчера. И предишния ден.
— О, няма нищо.
Точно тогава се появи Скот със своя фотоапарат.