— Пипнах ви! — извика той и ги щракна. — Даже мога да си представя надписа: „Емили Фийлдс флиртува с врага!“ — След това се обърна към Емили и каза с нисък глас: — Въпреки че мислех, че не е твой тип.
Емили го погледна въпросително. Какво би трябвало да означава това? Но той побърза да се изнесе. Тя отново се обърна към Тоби, но той се беше заиграл с айпода и тя тръгна да се връща при отбора си. Не бе направила и три крачки, когато Тоби извика:
— Хей, искаш ли да излезем малко на чист въздух?
Емили се спря. Хвърли един бърз поглед към Бен. Той продължаваше да не й обръща никакво внимание.
— Ами добре — реши най-накрая тя.
Те излязоха през двойната врата на басейна, минаха край група деца, които чакаха закъснелите автобуси и седнаха на каменната стена край шадравана. Водата бликна нагоре във висока блещукаща струя. Времето бе облачно и водата изглеждаше мътна и бяла, вместо искряща. Емили се загледа в монетите, нахвърляни по плиткото, излъскано дъно.
— През последния учебен ден учениците от горните класове бутат любимите си учители в този шадраван — рече тя.
— Знам — отговори Тоби. — Аз също идвах тук, забрави ли?
— О — Емили се почувства като глупачка. Разбира се, че беше идвал. А след това го изпратиха другаде.
Тоби измъкна пакетче шоколадови бисквитки от чантата си. Подаде го на Емили.
— Искаш ли? Да се подкрепиш преди състезанието?
Емили сви рамене.
— Може би половинка.
— Добро решение — рече Тоби, като й подаде бисквитка. После отмести поглед. — Странно колко са различни момчетата и момичетата. Момчетата се опитват да се надядат един друг. Дори по-големите момчета, които познавам. Като моя психиатър в Мейн? Веднъж в дома му си устроихме състезание по ядене на скариди. Победи ме с шест парчета. А той е поне на трийсет и пет.
— Скариди. — Емили потръпна. И понеже не искаше да зададе очевидния въпрос — Ти си имал психиатър? — тя попита: — И какво се случи, след като твоят, ъъъ, психиатър изяде всичко това?
— Повърна. — Тоби разплиска водата в шадравана с ръце. Тя миришеше още по-силно на хлор, отколкото в басейна.
Емили потърка коленете си с ръце. Зачуди се дали е имал нужда от психиатър по същата причина, поради която бе поел върху себе си вината за Онова с Джена.
Един луксозен автобус спря на паркинга на училището. От него бавно слязоха членовете на оркестъра на „Роузууд дей“, все още облечени в униформите си — червени сака със сърмени ширити и разкроени панталони, и старшият барабанчик, с глупава мъхната шапка на главата, който изглеждаше адски неудобна за носене.
— Ти говориш често за Мейн — рече Емили. — Радваш ли се, че си отново в Роузууд?
Тоби повдигна веждите си.
— А ти радваш ли се, че си в Роузууд?
Емили се намръщи. Тя се загледа в една катерица, която обикаляше по тревата около едно дъбово дърво.
— Не знам — каза тя тихо. — Понякога се чувствам така, сякаш не съм на мястото си. Преди бях нормална, но сега… Не знам. Мисля, че трябва да се държа и да изглеждам по един определен начин, а всъщност съм съвсем различна.
Тоби я погледна.
— Напълно съм съгласен — въздъхна той. — Тук всички са толкова съвършени. И… Ако не си като тях, значи с теб нещо не е в ред. Но според мен дълбоко в себе си всички тези съвършени хора са също толкова объркани, колкото и ние.
Той обърна погледа си към Емили и кръвта й изстина. Тя се почувства така, сякаш всичките й мисли и тайни бяха изписани с огромни букви над главата й, и Тоби можеше спокойно да ги прочете. Но пък той бе единственият човек, чиито разбирания толкова се доближаваха до нейните.
— Лично аз през повечето време се чувствам объркана — тихо каза тя.
Тоби я изгледа така, сякаш не й вярваше.
— В какъв смисъл?
Над главите им се чу силна гръмотевица. Емили сви ръцете си в топлите ръкави на сакото. Объркана съм, защото не знам коя съм и какво искам, искаше да каже тя. Но вместо това го погледна в очите и изтърси:
— Обичам бурите.
— Аз също — рече той.
И тогава Тоби бавно се наведе към нея и я целуна. Много мека и нерешителна целувка, която се усети като шепот. Когато се отдръпна, Емили докосна с пръсти устните си, сякаш за да усети целувката, която още беше там.
— Защо беше това? — попита тя.
— Не знам — рече Тоби. — Беше хубаво.