Ила сипа картофено пюре в чиниите на всички.
— Просто го взех от щанда за деликатеси.
— Ти пък откога смяташ, че пилето мирише добре? — озъби се Майк. — Нали не го ядеш?
Това беше вярно. Ариа бе станала вегетарианка от втората си седмица в Исландия, когато Халбьорн, първото й гадже, й бе купил някакъв сандвич от една каравана, който тя реши, че е хотдог. Беше убийствено вкусен, но след като го изяде, той й каза, че месото е от тупик. Оттогава когато каквото и да е месо се озовеше в чинията пред нея, тя винаги си представяше личицето на малкото сладко птиче.
— И все пак — рече Ариа, — аз ям картофи. — Тя пъхна в устата си пълна лъжица с димящата каша. — А тези са страхотни!
Ила сбърчи вежди.
— Най-обикновено полуготово пюре. Нали знаеш, че не мога да готвя.
Ариа знаеше, че просто се преструва. Но ако беше дъщеря за пример, вместо обичайната, саркастична и недоволна Ариа, може би Байрън щеше да разбере какво изпуска.
Тя отново се обърна към него. Ариа не искаше да намразва баща си. Той имаше хиляди положителни черти — винаги изслушваше проблемите й, беше умен, направи й бисквити с лакта „Оправяй се по-скоро“, когато се беше разболяла от грип. Тя се опита да открие някаква логична, неромантична причина за появата на Мередит. На нея не й се искаше да мисли, че той обича друга, или че се опитва да разруши семейството си. Но въпреки това бе доста трудно да не го взема твърде лично.
Докато си сипваше пълна лъжица със зелен бол, телефонът на Ила, който лежеше на кухненския плот, иззвъня. Ила погледна към Байрън.
— Да вдигна ли?
Байрън се намръщи.
— Кой би те търсил по вечерно време?
— Може да е Оливър от галерията.
Внезапно Ариа усети как гърлото я свива. Ами ако звънеше А?
Телефонът отново иззвъня. Ариа се изправи.
— Аз ще вдигна.
Ила избърса устата си и тикна стола си назад.
— Не, аз трябва да се обадя.
— Не! — Ариа се втурна към плота. Телефонът иззвъня за трети път. — Аз… ъъъ… Това…
Тя бясно ръкомахаше с ръце в опит да измисли оправдание. Нищо не й хрумна, тя грабна телефона и го хвърли към всекидневната. Той се плъзна по пода, удари се в дивана и спря да звъни. Котакът на семейство Монтгомъри, Поло, скочи от мястото си и тупна телефона с шарената си лапа.
Когато Ариа се обърна, семейството й се беше втренчило в нея.
— Какво ти става? — попита Ила.
— Аз просто… — Ариа се обля в пот и цялото й тяло се затресе в ритъма на сърцето й. Майк се обтегна и сложи ръце зад главата си.
— Кукуууу — измърмори той.
Ила се шмугна край нея, отиде в хола и се наведе, за да погледне екрана на телефона. Дългата й клоширана пола обърса пода.
— Наистина е бил Оливър.
В същото време Байрън се изправи.
— Трябва да тръгвам.
— Да тръгваш? — Гласът на Ила секна. — Но ние тъкмо започнахме да вечеряме.
Байрън отнесе празната си чиния в мивката. Той се хранеше много бързо, дори по-бързо от Майк.
— Имам работа в кабинета, която трябва да свърша.
— Но… — Ила сложи ръце на тънкия си кръст. Те безпомощно наблюдаваха как Байрън изчезва нагоре по стълбите и след минутка се появява отново с омачкани сиви панталони и синя риза. Косата му все още беше несресана. Той грабна изтърканото си кожено куфарче и ключовете.
— Ще се видим след малко.
— Ще купиш ли портокалов сок? — извика Ила, но Байрън затвори входната врата без да отговори.
Секунда по-късно Майк излетя от кухнята, без да остави чинията си в мивката. Той грабна якето си и стика за лакрос, и нахлу маратонките си без да ги развързва.
— Ти пък накъде си се запътил? — попита Ила.
— Да тренирам — сопна се Майк. Беше навел главата си ниско долу и си хапеше устната, сякаш се опитваше да не заплаче. На Ариа й се прииска да изтича при брат си и да го прегърне и се зачуди как да постъпи, само че не можеше да помръдне от мястото си, сякаш бе залепена за теракотените плочки на кухненския под.
Майк затръшна вратата и цялата къща се разтресе. След няколко минути мълчание Ила вдигна сивите си очи към Ариа.