Те му изградиха цял живот, разговаряха за това какво прави през почивните си дни, какъв вид каишки предпочита, как има нужда от приятелка. Понякога Хана и баща й споменаваха за Корнелиъс пред майка й и тя винаги питаше: „Какво? Кой?“, въпреки че й бяха обяснявали шегата хиляди пъти. Когато Хана се сдоби с Дот, тя първо мислеше да го кръсти Корнелиъс, но това щеше само да я натъжава.
Баща й седна отново на дивана.
— Съжалявам, че нещата се развиха така.
Хана се престори, че оглежда френския си маникюр.
— Как?
— Ами така… с нас. — Той се прокашля. — Съжалявам, че не се обаждах.
Хана завъртя очи нагоре. Това вече беше прекалено.
— Не е кой знае какво.
Господин Мерин потропа с пръсти по масата. Беше очевидно, че се притеснява. Добре.
— Защо всъщност открадна колата на бащата на гаджето ти? Попитах майка ти дали знае, но тя не ми каза.
— Сложна работа — бързо рече Хана. Каква ирония: когато техните се разведоха, Хана се опита да измисли начини да ги накара да си говорят, за да могат отново да се влюбят — както стана с героините-близначки, изиграни от Линдзи Лоън в „Капан за родители“. Оказа се, че е трябвало просто да се погрижи да я арестуват няколко пъти.
— Хайде де — опита се да я придума господин Мерин. — Да не би да сте скъсали? Разстроена ли беше?
— Сигурно.
— Той ли бе причината?
Хана нещастно преглътна.
— Откъде знаеш?
— Щом те е предал, може би не си заслужава.
Хана не можеше да повярва, че той е казал това. Всъщност наистина не му повярва. Може би не бе чула добре. Може би айподът й свиреше твърде силно.
— Мислила ли си за Алисън? — попита баща й.
Хана впери поглед в ръцете си.
— Така ми се струва. Да.
— Направо не мога да повярвам какво й се случи.
Хана отново преглътна. Внезапно усети, че може всеки момент да се разплаче.
— Знам.
Господин Мерин се облегна назад. Диванът издаде странен пърдящ звук. Преди години баща й сигурно щеше да го коментира, но сега предпочете да замълчи.
— Знаеш ли кой е любимият ми спомен с Алисън?
— Кой? — тихо попита Хана. Тя се молеше той да не каже: Онзи път като дойдохте в Апаполис и тя се сближи с Кейт.
— Беше лято. Мисля, че щяхте да бъдете в седми клас. Откарах двете ви с Алисън в Авалон за един ден. Спомняш ли си?
— Смътно — каза Хана. Спомни си, че тогава бе изяла толкова много карамел, че изглеждаше ужасно дебела с бански, а Алисън изглеждаше перфектно с нейния, и един сърфист я покани на купон, но тя го отряза в последната минута.
— Седяхме на брега; през няколко кърпи от нас лежаха момче и момиче. Вие я познавахте от училище — но не беше от вашата компания. На гърба й бе прикрепено някакво приспособление за бутилка вода, от която тя пиеше със сламка. Али говори с брат й, а на нея не обърна никакво внимание.
Внезапно Хана ясно си спомни всичко. Не беше рядкост да се срещат с хора от Роузууд на плажа Джърси — а онова момиче всъщност беше Мона. Момчето бе братовчед й. Али реши, че е сладък, затова одите да си приказва с него. Мона изглеждаше във възторг от това, че Али е толкова близо, но Али само се обърна към нея и каза: „Хей, моето морско свинче пие вода от подобна бутилка.“
— Това ли е любимият ти спомен? — изтърси Хана. Тя се бе насилила да го забрави; беше сигурна, че и Мона е постъпила по същия начин.
— Не съм свършил — рече баща й. — Алисън отиде близо до водата с момчето, а ти остана и заговори момичето, което изглеждаше толкова съкрушено от това, че Алисън си е отишла. Не знам какво й каза, но беше много мила с нея. Страшно се гордеех с теб.
Хана сбърчи нос. Съмняваше се, че е била мила — може би просто не е била откровено злобна. След като Онова с Джена се случи, Хана вече не си падаше толкова по шегите…
— Винаги беше толкова мила с хората — каза баща й.
— Не, не бях — тихо отговори тя.
Спомни си какво казваше за Джена: Татко, няма да повярваш каква е. Кандидатира се за същата роля в мюзикъла, която Али иска, а трябва да я чуеш как пее. Мучи като крава. Или пък: Джена Кавана може да е отговорила вярно на всички въпроси в теста и да е направила дванайсет лицеви опори в салона за президентския тест по фитнес, но тя си остава загубенячка.