Хана. Мерин. Ослепи. Джена.
Какво би помислил татко за теб, ако разбере за това?
Аз те наблюдавам, Хана, затова по-добре прави каквото ти казвам.
18.
Заобиколи се с нормални хора и може би ще станеш нормален човек
— Голям късмет извади, че ще отидеш на бала без пари — каза по-голямата сестра на Емили, Каролин. — Наистина трябва да се възползваш от тази възможност.
Беше петък сутринта. Двете стояха на алеята пред дома им и чакаха майка им да ги вземе и да ги закара на ранните тренировки по плуване. Емили се обърна към сестра си и приглади косата си с ръка. Като капитан на отбора тя бе получила безплатни билети за бала „Кума Лиса“, но на нея и се струваше нередно да купонясва толкова скоро след погребението на Али.
— Така или иначе няма да ходя. Няма с кого. С Бен вече не сме заедно, така че…
— Тогава върви с някоя приятелка — Каролин сложи малко балсам на тънките си, естествено розови устни. — Топър и аз умираме да отидем, но трябва да похарча всичките си пари, които спестих като детегледачка за билети. Тъй че вместо това ще си прекараме една приятна филмова вечер у дома.
Емили погледна сестра си. Каролин бе в по-горен клас и изглеждаше точно като Емили, с червеникаворуса, изтощена от хлора в басейна коса, бръчици по бузите, безцветни мигли и силно, стегнато тяло на плувкиня. Когато Емили бе определена за капитан, тя се безпокоеше, че Каролин ще ревнува — тя бе по-голямата. Но на нея, изглежда, това въобще не и пречеше. Емили тайничко се надяваше поне веднъж да я види ядосана за нещо. Поне веднъж.
— О, хей! — Каролин изведнъж се оживи. — Вчера видях една твоя много забавна снимка.
На Емили й причерня пред очите.
— Снимка? — дрезгаво повтори тя. Спомни си за снимката от фото-кабинката, която А. й бе изпратил предишния ден. Сега вече я бе разпространил. Започваше се.
— Да, от вчерашната среща с „Тейт“ — напомни й Каролин. — Ти изглеждаше… Знам ли. Като попаднала в капан. Лицето ти имаше много странно изражение.
Емили примигна. Снимката, която й бе направил Скот. С Тоби. Мускулите й се отпуснаха.
— А, тази ли — рече тя.
— Емили?
Емили вдигна поглед и рязко си пое дъх. Мая стоеше на улицата на няколко крачки от тях, яхнала синия си бегач. Къдравата й, кестенявочерна коса бе паднала върху лицето й и тя навиваше ръкавите на бялото си дънково яке. Под очите й имаше тъмни кръгове. Беше много странно да я види толкова рано сутринта.
— Здрасти — рече Емили едва-едва. — Какво става?
— Реших, че това е единственото място, където ще мога да те хвана — Мая махна с ръка към къщата на Емили. — Не си ми продумала ни дума от… понеделник.
Емили погледна през рамо към Каролин, която усърдно ровеше в предния джоб на пурпурната си раница „Норт фейс“. Тя отново се сети за бележката на А. Как би могъл той да се сдобие с тези снимки? Нали Мая ги беше взела… или имаше и други?
— Извинявай — каза тя на Мая. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги сложи върху пощенската кутия, която представляваше миниатюрна версия на дома им. — Бях малко заета.
— Мда, сигурно е така.
Горчивината в гласа на Мая накара косата на Емили да настръхне.
— К-какво искаш да кажеш? — сопна се тя.
Но Мая просто я погледна безизразно и каза:
— Аз… Просто исках да кажа, че изобщо не се обади.
Емили подръпна връзките на червената си качулка.
— Да идем ей там — промърмори тя, като тръгна към ъгъла на двора им, където бе пораснала една плачеща върба. Имаше нужда от малко усамотение, за да не може Каролин да чува, но за съжаление под дебелите, наведени клони витаеше усещане за еротика. Проникваше бледозеленикава светлина и кожата на Мая изглеждаше толкова… свежа. Тя приличаше на горска фея.
— Всъщност бих искала да те питам нещо — прошепна Емили, като се опитваше да потисне всичките еротично-горско-фейски мисли. — Нали се сещаш за онази наша снимка от фото-кабинката?
— Аха — Мая се беше навела толкова близо, че Емили можеше да почувства връхчетата на косата й върху бузата си. Почувства се така, сякаш внезапно й се бяха появили милиард нови нервни окончания и всичките пламтяха.
— Някой друг виждал ли ги е? — прошепна Емили.
Мая отговори чак след минутка:
— Не…