— Напрегната ли си? — попита Мелиса. — Много домашни преди бала?
— Доста. — Спенсър бързо събра разпилените по бюрото листи на спретнати купчинки.
— Искаш ли да ти дам моята лавандулова възглавничка? — попита Мелиса. — Тя успокоява стреса.
— Всичко е наред — отговори Спенсър, без да се осмели да погледне към сестра си. Аз ти откраднах домашните и гаджето, помисли си тя. Не трябва да си толкова мила с мен.
Мелиса стисна здраво устни.
— Не че искам да те стресирам допълнително, но на долния етаж има един полицай. Каза, че иска да ти зададе няколко въпроса.
— Какво? — изпищя Спенсър.
— Става въпрос за Алисън — рече Мелиса. Тя поклати глава и къдриците й се разлюляха. — Не трябва да те карат да говориш за това, и то само седмица след погребението й. Това е извратено.
Спенсър се опита да не се паникьосва. Тя се погледна в огледалото, приглади русата си коса и си наплиска очите. Навлече една бяла блуза и тесни панталони в цвят каки. Така. Сега изглеждаше вдъхваща доверие и невинна.
Но цялото й тяло трепереше.
На първия етаж в дневната наистина имаше полицай, но той надничаше в кабинета на баща й, където бе наредена колекцията му от маркови китари. Когато ченгето се обърна, Спенсър осъзна, че това не е същият човек, с когото бе разговаряла на погребението. Този беше млад. И й изглеждаше много познат, сякаш го беше виждала някъде другаде.
— Ти ли си Спенсър? — попита той.
— Да — тихо отговори тя.
Той протегна ръка.
— Аз съм Дарън Уайлдън. Току-що ми повериха случая с убийството на Алисън Дилорентис.
— Убийство — повтори Спенсър.
— Да — каза полицай Уайлдън. — Поне ние го разследваме като убийство.
— Добре — Спенсър се опита да накара гласа си да звучи спокойно и зряло. — Леле.
Уайлдън покани с жест Спенсър да седне на дивана в дневната, след което седна срещу нея на шезлонга. Тогава тя се сети откъде го познава: от „Роузууд дей“. Когато тя бе в шести клас, той бе още гимназист, и си бе спечелил репутацията на див петел. Една от приятелките на Мелиса, Лиана, си беше паднала по него и веднъж беше накарала Спенсър да занесе една бележка от тайна обожателка в бара, където той работеше. Спенсър си спомни, че бе помислила, че Дарън има бицепси с размера на консерва боб.
А сега той я гледаше. Спенсър усети, че носът я сърби, а часовникът на дядо й издаде няколко силни изщраквания. Най-накрая той рече:
— Има ли нещо, което да искаш да ми кажеш?
Гърлото й се сви от страх.
— Да ви кажа?
Уайлдън се облегна назад.
— За Алисън.
Спенсър примигна. В това имаше нещо не както трябва.
— Тя беше най-добрата ми приятелка — успя да продума тя. Дланите й бяха потни. — Бях с нея в нощта, когато изчезна.
— Точно така. — Уайлдън погледна в тетрадката си. — Това е записано в досието ни. Разговаряла си с някой от участъка след като тя е изчезнала, нали?
— Да. Два пъти.
— Точно така. — Уайлдън плесна с ръце. — Сигурна ли си, че си разказала всичко? Има ли някой, който да е мразел Алисън? Може би колегите ми са ти задавали тези въпроси, но тъй като аз съм нов, може би ще опресниш паметта ми.
Мозъкът на Спенсър защрака. Честно казано много момичета мразеха Али. Дори Спенсър понякога я мразеше, особено заради уменията й да я манипулира, и заради това как я бе заплашила да обвини Спенсър за Онова с Джена, ако някога разкаже онова, което бе научила. И тайно бе изпитала облекчение, когато Али бе изчезнала. След като нея вече я нямаше, а Тоби бе далеч, в друго училище, значи всичките им тайни бяха скрити завинаги.
Тя тежко преглътна. Не беше сигурна какво знае това ченге. Може би полицаите се съмняваха, че тя крие нещо. Това беше великолепно — ако Спенсър му каже „Да, наистина познавам някой, който е мразил Али до такава степен, за да я убие“, това означаваше, че ще трябва да признае за участието си в Онова с Джена. Ако замълчи, за да се предпази, А. може да накаже приятелите й… и Рен.
Ти ме нарани, затова сега аз ще нараня теб.
По врата й започна да се стича студена пот. Но имаше и нещо друго: Ами ако Тоби се бе върнал, за да я нарани? Ами ако той и А. работеха заедно? Ами ако той беше А? Ами ако беше убил Али, щеше ли да отиде в полицията и да се предаде?