— Сигурна съм, че им казах всичко — рече най-накрая тя.
Настъпи дълга, дълга пауза. Уайлдън гледаше Спенсър. Спенсър гледаше Уайлдън. Това я накара да си спомни нощта, след Онова с Джена се случи. Тя бе потънала в накъсан, параноичен сън, а приятелките й тихо плачеха край нея. Но внезапно тя се събуди. Часовникът показваше 3.43 сутринта и в стаята бе тихо. Тя се почувства разстроена и откри Али да спи седнала на дивана, с главата на Емили в скута й.
— Не мога да го направя — каза тя, докато я разтърсваше, за да я събуди. — Трябва да си признаем.
Али стана, заведе Спенсър в банята и седна на ръба на ваната.
— Вземи се в ръце, Спенсър — рече тя. — Нали не искаш полицията да дойде и да ни разпитва.
— Полицията? — изпищя Спенсър с разтуптяно сърце.
— Шшшт — прошепна Али. Тя почукваше с нокти по порцелановата мивка. — Не казвам, че полицаите ще тръгнат да разговарят с нас, но трябва да си направим план какво да говори, в случай, че ни потърсят. Трябва ни една стабилна история. Алиби.
— Защо просто не им признаем истината? — попита Спенсър. — Какво точно си видяла да прави Тоби, и как то те е изненадало дотолкова, че без да искаш си пуснала фойерверка?
Али поклати глава.
— По-добре е по моя начин. Ние ще пазим тайната на Тоби, а той ще пази нашата.
Почукване по вратата ги накара да се изправят.
— Момичета? — извика някой. Беше Ариа.
— Това ми стига — каза най-накрая Уайлдън, като откъсна Спенсър от спомените й. Той й подаде визитната си картичка. — Ако се сетиш за нещо, обади ми се. По всяко време.
— Разбира се — изскимтя Спенсър.
Уайлдън сложи ръце на кръста и огледа стаята. Мебелите в стил „чипъндейл“; скъпият прозорец с цветно стъкло; картините с тежки рамки по стените; и часовникът на Джордж Вашингтон, собственост на баща й, който бил в семейството му от 1800 година. След това огледа Спенсър, от диамантените обици на ушите й и нежния часовник „Картие“ на китката, до белите кичури в косата й, за които плащаше по триста долара на всеки шест седмици. Леката самодоволна усмивка на лицето му сякаш казваше: Приличаш ми на момиче, което има какво да губи.
— Ще ходиш ли на благотворителния бал довечера? — изведнъж попита той, като я накара да подскочи. — На Кума Лиса?
— Ами да — тихо отговори Спенсър.
— Добре — Уайлдън кимна одобрително. — Забавлявай се. — Гласът му звучеше съвсем нормално, но тя можеше да се закълне, че изразът на лицето му казваше: Още не съм приключил с теб.
24.
250 долара ти осигуряват вечеря, танци… и предупреждение
Балът се провеждаше в „Кингмън Хол“, старо английско провинциално имение, построено от мъжа, който бе изобретил някаква ултрамодерна доячна машина около хиляда и деветстотната година. В четвърти клас, когато учиха за имението в часа по история на Пенсилвания, Емили я кръсти „Имението Му“.
Докато момичето на входа проверяваше поканите им, Емили се огледа. В предния двор на къщата имаше градина във формата на лабиринт. От арките на величествената фасада злобно надничаха статуи на гаргойли. Пред нея бе разпъната тентата, където всъщност щеше да се проведе балът. Тя бе осветена от цветни лампиони и пълна с народ.
— Уха — Тоби вървеше след нея. Край тях преминаваха красиви момичета и се отправяха към тентата, облечени с претенциозни, ръчно ушити рокли и носещи в ръце обсипани със скъпоценни камъни чантички. Емили погледна към собствената си рокля — семплата розова тясна рокля без презрамки, която Каролин бе носила на бала миналата година. Сама си беше направила прическа и се бе заляла със свръхженствения парфюм „Лавли“ на Каролин, който я караше да киха. За пръв път от доста време си бе сложила обеци, като насила ги беше напъхала в позарасналите дупки на ушите си. Въпреки всичко това, в сравнение с другите тя се чувстваше съвсем безлична.
Предишния ден, когато Емили се бе обадила на Тоби, за да го покани на бала, той прозвуча наистина изненадано — но бе страшно развълнуван. Тя също се чувстваше странно. Щяха да отидат на бала, да се целунат отново и кой знае? Може да станат гаджета. След време можеше да посетят Джена в училището й във Филаделфия и Емили по някакъв начин щеше да й се реваншира. Щеше да се грижи за следващото куче-водач на Джена, щеше да й чете всички книги, които още не бяха издадени на Брайловата азбука, а може би след време щеше да й признае за собственото си участие в инцидента.