— Аз… Май е време да се връщам при приятеля си — промърмори Емили.
Мая отстъпи леко встрани. Само че Емили не можеше да помръдне.
— Преди да тръгнеш искам да ти кажа една тайна — каза Мая.
Емили се приближи и Мая се наведе към ухото й. Устните й не го докоснаха, но бяха толкова близко. По гърба на Емили пробягаха тръпки и тя усети, че е ускорила дишането си. Не беше редно да реагира по този начин, но просто… нищо… не можеше да направи.
Върви при онзи, когото наистина обичаш.
— Ще те чакам — прошепна Мая е малко тъжен и много секси глас. — Колкото и време да е нужно.
25.
Този сюрреалистичен живот, в главната роля Хана Мерин
Събота вечерта Хана влезе в асансьора и се изкачи до етажа, където се намираше апартаментът й в хотел „Четири сезона“. Тя се чувстваше чудесно, отпусната и свежа. Току-що си бе направила цитрусова маска на тялото, осемдесет минутен масаж и курс за потъмняване на кожата „Целуната от слънцето“, трите в този ред. Тези глезотийки съвсем лекичко намалиха стреса й. Това, както й фактът, че се намираше далеч от Роузууд… и А.
Надяваше се, че е избягала от него.
Тя отключи вратата към двустайния им апартамент и влетя вътре. Баща й седеше на дивана в предната стая.
— Хей — изправи се той, — как мина?
— Чудесно! — Хана го погледна с грейнали очи, като изпитваше едновременно щастие и тъга. Искаше да му признае колко е благодарна за това, че отново са заедно, но все пак знаеше, че бъдещето й с него зависи от един човек — от А. С малко късмет бръщолевениците, които бе изстреляла вчера пред Наоми и Райли щяха да я предпазят, но ако това не станеше? Може би трябваше да му признае за Онова с Джена, преди А. да се добере до него пръв.
Тя здраво стисна устни и погледна свенливо към килима.
— Трябва да взема душ по най-бързия начин, ако искаме навреме да стигнем в „Le Bec-Fin“.
— Изчакай секунда само — изправи се баща й. — Имам още една изненада за теб.
Хана инстинктивно погледна към ръцете на баща си, в очакване да види подарък за нея. Може би нещо, с което да се реваншира за всичките закъснели картички за рождения й ден. Но той държеше само мобилния си телефон.
Тогава на вратата та апартамента се почука.
— Том? Тя тук ли е?
Хана замръзна и усети как кръвта във вените и изстива. Тя позна гласа.
— Кейт и Изабел са тук — въодушевено прошепна баща й. Ще дойдат в „Le Bec-Fin“ с нас и след това всички отиваме на „Мама миа“! Нали в четвъртък ми каза, че много ти се гледа?
— Чакай! — Хана му препречи пътя към вратата. — Ти ли ги покани?
— Да — баща й я погледна объркано. — Че кой друг би могъл?
Например А., помисли си Хана. Изглеждаше напълно в неговия стил.
— Но аз си мислех, че ще бъдем само двамата.
— Никога не съм го казвал.
Хана се намръщи. Напротив, каза го. Нали?
— Том? — отново се чу гласът на Кейт. Хана почувства облекчение, че тя нарича баща й така, а не татко, но все пък стисна здраво ръката му.
Баща й се поколеба пред вратата, като очите му шареха неспокойно насам-натам.
— Но, Хана, те са вече тук. Мислех си, че ще ти бъде приятно.
— Защо…? — Защо си решил, че ще ми бъде приятно, мислеше да попита Хана. Кейт ме кара да се чувствам като боклук, а ти не ми обръщаш никакво внимание, когато тя е наоколо. Точно затова избягвах да разговарям с теб през всичките тези години!
Но по лицето на баща й бяха изписани едновременно разочарование и объркване. Сигурно бе планирал това събиране от седмици. Хана се втренчи в пискюлите на персийския килим. Усещаше, че се задушава, сякаш гърлото й бе затъкнато с нещо грамадно.
— Тогава май трябва да ги пуснеш — промърмори тя.
Когато баща й отвори вратата, Изабел изпищя от радост, сякаш са били разделени от цяла галактика, а не само от няколко щата. Тя все още изглеждаше твърде слаба и с твърде силен тен, а очите на Хана бяха веднага привлечени от камъка на лявата й ръка. Това бе пръстен от „Тифани“, с трикаратов диамант — Хана беше изгризала каталога на магазина с кориците.
И Кейт. Тя бе по-красива от всякога. Роклята й на диагонално разположени райета сигурно беше втори размер, а правата й кестенява коса бе по-дълга отколкото преди две години. Тя грациозно постави чантичката си „Луи Вуитон“ на малката хотелска масичка. Хана кипеше от гняв. Кейт сигурно никога не се препъваше с новите си обувки на „Джими Чууз“, нито пък се пързаляше по паркета, след като чистачката го бе лъснала с паркетин.