Лицето на Кейт изглеждаше смръщено, сякаш наистина бе ядосана, че са я довели тук. След това забеляза Хана и изразът й омекна. Тя я огледа от горе до долу — от сакото на „Клое“ до римските сандали — и се усмихна.
— Здрасти, Хана — каза Кейт с очевидна изненада. — Уха! — Тя постави ръка на рамото й, но за щастие не я прегърна. Ако го беше направила, щеше да усети колко силно трепери Хана.
— Всичко изглежда много добре — въздъхна Кейт, докато гледаше менюто.
— Така е — потвърди господин Мерин. Той махна на сервитьора и поръча бутилка вино пино гриджо. След това погледна топло към Кейт, Изабел и Хана.
— Радвам се, че всички сме тук. Заедно.
— Наистина се радвам отново да те видя, Хана — изгука Изабел.
— Да — откликна Кейт. — Абсолютно.
Хана наведе поглед към изящните си сребърни прибори. Струваше й се толкова сюрреалистично, че ги вижда отново. И то не по онзи готин начин, като калейдоскопичната рокля на Зак Посен, а кошмарно сюрреалистично, както за онзи руснак в книгата, която Хана трябваше да чете за часа по английска литература, който се бе събудил и бе осъзнал, че се е превърнал в хлебарка.
— Скъпи, какво ще си поръчаш? — попита Изабел, поставила ръка върху ръката на баща й. Хана все още не можеше да повярва, че той си пада по нея. Тя беше толкова… обикновена. И тенът й бе твърде силен. Това беше подходящо, ако си модел на четиринайсет години или пък си от Бразилия — но не и ако си жена на средна възраст от Мериланд.
— Хммм — рече господин Марин. — Какво означава pintade? Нещо рибено?
Хана прехвърли страниците на менюто. Нямаше представа какво да си поръча. Всичко бе или пържено, или с разни сметанови сосове.
— Кейт, ще ни превеждаш ли? — Изабел се наведе към Хана. — Кейт говори езика.
Но разбира се, че го говори, помисли си Хана.
— Миналото лято прекарахме в Париж — обясни Изабел, гледайки към Хана. Тя се скри зад менюто с вината. Ходили са в Париж? Заедно с баща й? — Хана, ти учиш ли чужди езици? — попита Изабел.
— Ами — Хана сви рамене. — Една година учих испански.
Изабел сви устни.
— Какъв е любимият ти предмет в училище?
— Английски.
— И на мен! — възкликна Кейт.
— Миналата година Кейт получи най-престижната награда по английски в нейното училище — похвали се Изабел с изключително горд вид.
— Мамо — изскимтя Кейт. Тя погледна към Хана и устните й оформиха думата извинявай.
Хана все още не можеше да повярва как ядосаното изражение на лицето на Кейт се бе стопило щом я видя. Самата Хана бе придобивала подобно изражение преди. Както когато в девети клас учителката й по английски я бе накарала да разведе Карлос, едно чилийско момче, дошло в града по програмата за размяна на ученици. Хана връхлетя в кабинета, за да го поздрави, убедена, че Карлос е някой задръстен зубрач, който ще опропасти страхотната й репутация. Щом влезе в кабинета и видя високото момче с вълниста коса и зелени очи, който изглеждаше така, сякаш цял живот е играл плажен волейбол, тя изведнъж изпъчи гърдите си напред и тайничко провери дъха си. Сега Кейт сигурно смяташе, че между тях се е появила онази връзка, която се поражда между красивите момичета.
— Занимаваш ли се с някакви извънучилищни мероприятия? — попита Изабел. — Със спорт?
Хана сви рамене.
— Всъщност не.
Тя бе забравила, че Изабел бе от онези майки: Говореше само за наградите на Кейт, за езиците, извънкласните занимания и тъй нататък. Това беше още нещо, което Хана не можеше да търпи.
— Не бъди толкова скромна — потупа я баща й по рамото. — Занимаваш се с доста неща.
Хана му хвърли един безизразен поглед. Какви, например, кражби ли?
— Клиниката за изгаряния? — напомни й той. — Освен това майка ти ми каза, че си се включила и в някаква спомоществователна група.
Хана зина от изненада. В момент на слабост тя бе признала на майка си, че е ходила в Клуб Д, подтиквана от някакъв импулс да й каже: Виждаш ли, не и аз имам някакъв морал. Не можеше да повярва, че майка й е казала на баща й.