Кейт се обърна към нея и я погледна многозначително.
— Да речем, че съм ти длъжница.
Хана потрепна. Нещо й подсказа, че Кейт говори за онзи път в Анаполис. Това я накара да почувства неудобство — че Кейт си спомня и че признава, че се е държала гадно. Но в същото време тя почувства и известно удовлетворение.
— Освен това — рече Кейт, — баща ти каза, че вече често ще се виждаме. Няма да е зле да започнем от начало, както трябва.
Хана примигна.
— Казал е… че иска по-често да ме вижда?
— Ами нали си му дъщеря.
Хана се заигра с карабинката във форма на сърце на своята огърлица от „Тифани“. Когато чу Кейт да изрича тези думи, тя усети лека тръпка. Може би все пак бе реагирала прибързано.
— Нали няма да ти трябват повече от два часа? — попита Кейт.
— Може би доста по-малко. — Искаше просто да хване влака за Роузууд и да прокълне онази кучка. Отвори чантата си, за да провери дали билетът й за влака е там. Кейт стоеше до нея и посочи към нещо, което лежеше на дъното.
— Какво е това?
— Това ли? — Щом Хана го измъкна, тя веднага изпита желание да го скрие някъде. Беше опаковката Перкосет, която беше откраднала от клиниката за изгаряния във вторник. Съвсем го беше забравила.
— Ще ми дадеш ли малко? — възбудено прошепна Кейт.
Хана я погледна с ококорени очи.
— Сериозно ли говориш?
Кейт я стрелна с палав поглед.
— Трябва ми нещо, което да ми помогне да издържа онзи мюзикъл, на който баща ти смята да ни завлече.
Хана й подаде цялата опаковка. Кейт прибра таблетките в джоба си, след това се завъртя на токове и самоуверено излезе от тоалетната. Хана я последва изпълнена със страхопочитание.
Това бе най-сюрреалистичното нещо тази вечер. Може би ако трябваше отново да види Кейт, това нямаше да бъде съдба, по-страшна от смъртта. Можеше дори да се окаже… забавно.
26.
Поне не се налага да пее втори глас
Когато Спенсър и Андрю стигнаха на бала, мястото вече бе претъпкано с народ. Двайсет коли чакаха за паркиране, разни мераклии, които не бяха поканени, се шляеха около входа, а голямата тента бе препълнена с деца, които седяха на масите, на бара или танцуваха на дансинга.
Докато Андрю отиде за питиета и се върне, Спенсър отново провери телефона си. Все още нямаше никакви обаждания от Рен. Тя се повъртя насам-натам по мраморните плочи, чудейки се какво търси тук. Андрю бе дошъл да я вземе и въпреки нервността си Спенсър бе приложила всичките си умения от курса по актьорско майсторство, за да заблуди семейството си, че те двамата са гаджета — щом видя Андрю, тя леко го целуна до устните, любезно прие цветята, които носеше, двамата позираха за снимка, притиснали бузи. Андрю изглеждаше замаян и развълнуван, което й помогна още повече в измамата.
Сега той вече не й бе необходим, но за съжаление не го знаеше. Той продължаваше да представя Спенсър като своята дама за бала на всички хора, които и двамата познаваха. Толкова й се искаше да се усамоти някъде и да помисли. Трябваше да разбере какво знае онова ченге, Уайлдън, и какво не. Ако Тоби беше А. и беше убил Али, той едва ли бе разговарял с полицията. Но ако Тоби не беше А… а А. бе разказал нещо на ченгетата?
— Мисля, че правят караоке вечер — Андрю посочи към сцената. Така беше, едно момиче се мъчеше да пее „Аз ще оцелея“. — Искаш ли да изпеем нещо?
— Мисля, че не — неспокойно рече Спенсър, като въртеше в ръцете си една игла от корсажа си. За петнайсети път се огледа в търсене на старите си приятелки, с надеждата, че ще се появят най-после. Смяташе, че трябва да ги предупреди за Тоби — и ченгетата. А. й беше казал да не го прави, но тя предполагаше, че ще успее да им го предаде кодирано.
— Е, може би ще се съгласиш да изпееш една с мен — опита се да я придума Андрю.
Спенсър се обърна към него. Андрю приличаше точно на един от техните лабрадорите, който се моли за остатъците от вечерята.
— Не ти ли казах току-що, че не желая?
— О — Андрю се заигра с вратовръзката си. — Извинявай.
Накрая тя се съгласи да пее беквокалите на „Неприлично“, една песен на Кристина Агилера — беше адски тъпо културният Андрю да пее точно тази песен, — защото така по-лесно щеше да се отърве. Сега на сцената бяха Мона Вандерваал и Целесте Как-й-беше-името, и пееха „Total eclipse of the heart“ на Бони Тейлър. Явно вече бяха сръбнали, държаха се за ръце за по-сигурно и непрекъснато изпускаха малките си кадифени чантички на пода.