Тя погледна към колоездача.
— Това момче в гората опита ли се да те нарани? — прошепна тя с разтуптяно сърце. Изпълваше я ужас при мисълта, че Тоби е прекарал нощта в тяхната горичка. Ами ако беше дошъл в къщата след като Емили беше заспала?
Колоездачът притисна каската до гърдите си. Той изглеждаше горе-долу на възрастта на бащата на Емили, имаше зелени очи и прошарена брада.
— Не — меко каза той. — Той беше… посинял.
А сега това: писмо. Бележка на самоубиец.
Докато тичаше към гората, Тоби изглеждаше толкова измъчен. Веднага ли беше погълнал хапчетата? Можела ли е Емили да го спре? Беше ли права Хана — че Тоби не е убиецът на Али?
Светът около нея започна да се върти. Усети, че една силна ръка я подкрепя отзад.
— Хей — прошепна Спенсър. — Всичко е наред.
Емили се взе в ръце и погледна писмото. Приятелките й също се наведоха над него. Там, точно в следата, се виждаше нейното име.
Емили, преди три години аз обещах на Алисън Дилорентис, че ще запазя тайната й, ако тя запази моята. Тя обеща, че тази тайна никога няма да види бял свят, но предполагам, че не е удържала на думата си. Опитвах се да го преодолея — и да го забравя, — и когато станахме приятели помислих, че мога да… Помислих, че съм се променил — че животът ми се е променил. Но предполагам, че човек не може да се промени из основи. Онова, което причиних на Джена е най-голямата грешка в живота ми. Бях млад и объркан, и глупав, и никога не съм възнамерявал да я нараня. Не мога да живея повече с това. Аз съм свършен.
Емили сгъна отново листчето, хартията изскърца в ръцете й. В това нямаше смисъл — всъщност те бяха наранили Джена, не Тоби — за какво говореше изобщо той? Тя подаде листа на Джена.
— Благодаря.
Джена се обърна да си ходи, но Емили се прокашля.
— Почакай — дрезгаво рече тя. — Джена.
Джена спря. Емили тежко преглътна. Всичко, което Спенсър й беше разказала за това, че Тоби знае, а Алисън е излъгала, всичко, което Тоби бе казал предишната вечер, цялата вина за случилото се с Джена, която бе носила в себе си през всичките тези години… Всичко изби на повърхността.
— Джена, трябва да ти се извиня. Ние бяхме… бяхме толкова подли. Нещата, които ти причинихме… имената, всичко… Изобщо не беше забавно.
Хана пристъпи напред.
— Тя е абсолютно права. Изобщо не беше забавно. — Емили отдавна не беше виждала Хана толкова измъчена. — А ти не го заслужаваше — завърши тя.
Джена погали кучето си по главата.
— Всичко е наред — рече тя. — Преодолях го.
Емили въздъхна.
— Не, не е наред. Нищо не е наред. Аз… Не знаех какво е да ти се… подиграват, защото си различен. Но сега вече знам. — Тя стегна мускули, с надеждата, че ще успее да възпре сълзите, които напираха в очите й. Част от нея искаше да разкаже на всички за онова, което я тормози. Но се отказа. Времето не беше подходящо. Искаше да каже толкова много неща, но как да го направи? — Съжалявам и за това, което ти се случи. Така и не успях да ти го кажа.
Искаше да добави още: Съжалявам за онова, което направихме без да искаме, но бе твърде уплашена.
Брадичката на Джена потрепери.
— Вината не е ваша. Пък и това не е най-лошото нещо, което ми се е случвало. — Тя дръпна каишката на кучето си и тръгна обратно през двора.
Момичетата стояха мълчаливо, докато Джена не се отдалечи достатъчно.
— Че какво може да е по-лошо от това да ослепееш? — прошепна Ариа.
— Имало е и нещо по-лошо — прекъсна я Спенсър. — Тайната, което Али знаеше…
На лицето на Спенсър отново се беше изписало онова изражение — сякаш има да каже хиляди неща, но не й се иска да ги каже. Тя въздъхна.
— Тоби обичал да… докосва… Джена — прошепна тя. — Точно това правел в нощта на инцидента. Затова и Али запратила фойерверка в погрешната посока.
Когато Али отишла до дървесната къщичка на Тоби, обясни Спенсър, тя видяла Тоби през прозореца и запалила фойерверка. И тогава… видяла, че Джена също е вътре. На лицето й било изписано някакво странно изражение, а ризата й била разкопчана. Тогава Али видяла как Тоби се приближил до Джена и поставил ръка на шията й. После пъхнал другата си ръка под ризата й, върху сутиена. Свалил едната му презрамка. Джена изглеждала ужасена.