Старият войник се бе изправил на крака и мяташе раница на раменете си.
— Най-добрият начин да се опитаме да помогнем на Мъглата е да отидем да търсим отговори на въпросите.
Марк кимна и последва примера му. Трина още се двоумеше, после доближи прага и погледна момичето.
— Мъгла… — поде тя, но не намери сили за повече думи.
— Тръгвайте! — извика момичето вътре, толкова силно, че Трина едва не падна. — Тръгвайте преди тия гадини в мозъка ми да изскочат навън и да ви нападнат. Вървете! Вървете! — Бе се подпряла на лакти и крещеше с такава сила, че Марк се уплаши да не си навреди. Може би беше осъзнала, че я чакат мъките, през които бе преминал и Дарнел.
— Добре — отвърна тъжно Трина. — Добре.
Жабока бе най-близкият приятел на Мъглата, а досега не бе промълвил нито дума. Стоеше, свел глава, и от очите му капеха сълзи. Но докато Марк и останалите се канеха да поемат на път, той не помръдна. Накрая Алек го попита какво смята да прави.
— Няма да тръгна — заяви Жабока.
Веднага щом произнесе тези думи, Марк осъзна, че ги бе очаквал. Никак не се изненада. Знаеше също така, че нищо няма да накара Жабока да промени решението си. Че ще трябва да се сбогуват с двама приятели.
Алек се опита да го разубеди, Лана също. Трина не си направи труда, очевидно бе стигнала до същото заключение като Марк. И точно както бе предвидил Марк, Жабока не се поддаде.
— Тя е най-добрият ми приятел. Никога няма да я изоставя.
— Но тя иска да тръгнеш с нас — възрази Лана. — Не желае да оставаш тук и вероятно да умреш с нея. Иска да живееш.
— Няма да я оставя — повтори той и изгледа навъсено Лана. Мъглата мълчеше, или не ги чуваше, или бе твърде отпаднала, за да се намеси.
— Добре — склони накрая Лана, без да крие раздразнението си. — Ще ни застигнеш, когато си промениш решението.
Марк искаше да тръгнат час по-скоро. Положението бе станало непоносимо. Той хвърли прощален поглед на Мъглата, преди да се обърне. Беше се свила на пода и говореше, но твърде тихо, за да може да я чуе. Докато се отдалечаваха, изведнъж му хрумна, че всъщност момичето пееше.
Побъркала се е, помисли си той. Определено е превъртяла.
14
Успяха да изминат едва три мили, преди да се стъмни. Марк, напълно изтощен от случилото се през деня, нямаше нищо против да спрат. Алек вероятно бе предположил, че няма да стигнат далеч, но оставането в селото бе твърде рисковано. Най-сетне всичко бе зад гърбовете им, те бяха сред гората, на свеж въздух, който помагаше да се разсее натрупаното напрежение от кошмарните преживявания през последните няколко дни.
Никой не проговори, докато устройваха лагера и вечеряха с пакетирана храна от фабриките в Ашевил. Лана настоя да запазят дистанцията помежду си и Марк се изтегна на една страна на няколко крачки от Трина. Двамата се гледаха, споделяйки с очи желанието си да се гушнат един в друг. Поне сто пъти Марк бе на път да посегне, но успяваше да се сдържи. Знаеше, че тя няма да му позволи. Не разговаряха, но продължиха да се гледат.
Марк бе сигурен, че и тя си мисли същото като него. Как светът им за пореден път се бе сринал. Как бяха изгубили трима другари, с които бяха делили неволи по време на опасното си пътешествие — от напълно разрушения Ню Йорк до Апалачите. И разбира се, тя мислеше и за вируса. Не особено приятни мисли.
Алек се бе привел над таблета, който бяха взели от берга. С помощта на молив и хартия беше направил примитивно копие на картата, но искаше да провери дали не може да измъкне още някаква полезна информация. Въртеше компаса и нанасяше бележки на листа, а Лана седеше до него и му помагаше със съвети.
Марк осъзна, че клепачите му залепват. Трина му се усмихваше. Той й отвърна с усмивка. Поне това им оставаше. След миг се унесе в сън и спомените отново нахлуха в съзнанието му. Никога не го оставяха на мира. Някой ги преследваше.
Изминали са едва няколко часа, откакто нещо се е случило с града над тях. Марк няма представа какво е то, но предполага, че е бомба, заложена от терористи, или експлозия от изтичане на газ. Нещо, което гори. Горещината е непоносима. Както и крясъците. Двамата с Трина тичат из подземните тунели, откриват изоставени платформи и продължават да навлизат все по-надълбоко. Навсякъде срещат хора, но те са побъркани от ужас. Лоши неща се случват наоколо — грабежи, нападения, дори по-страшни. Сякаш катастрофата, която ги е сполетяла, е отключила най-тъмната страна на човешките същества.