— Тогава да спрем с прозевките и да се захващаме за работа — подкани Алек.
Марк не видя кой знае какъв смисъл в това изявление, повдигна рамене и погледна към Трина. На лицето й трепкаше усмивка.
Двамата с Трина трябваше да полагат усилия, за да не се държат за ръце, след като тръгнаха след стария мечок и Лана.
Тази нощ лагерът бе тъмен и смълчан, като се изключат хъркането на Алек и тихите въздишки на Трина, отпуснала глава на гърдите на Марк. Бяха изчакали Алек и Лана да заспят и се сгушиха под една завивка.
Марк вдигна очи към звездите, които блещукаха между клоните на дърветата. Благодарение на майка си познаваше някои от съзвездията и бе предал тази ценна информация на сестра си Мадисън. Помнеше с упование легендите, свързани със съзвездията, и обичаше да ги разказва. Особено след като бе толкова трудно да зърнеш звездно небе, ако живееш в Ню Йорк. Всяко пътуване извън града бе истинско преживяване. Бяха прекарвали дълги часове да гледат звездите и да обсъждат различните митове и легенди за тях.
Той откри Орион и пръстенът му се стори по-ярък от всякога. Орион. Любимото съзвездие на Мадисън, защото бе лесно да се различи в небето и заради легендата, свързана с него — за ловеца и неговия меч, за кучетата, които се борят с бика демон. Марк разкрасяваше тази легенда всеки път, когато я разказваше. Но сега, при спомена за нея, на гърлото му заседна буца. Толкова много му липсваше Мадисън. Толкова много. Една по-тъмна част от съзнанието му дори искаше да я забрави по-скоро заради болката, която му причиняваше мисълта за нея.
Изведнъж в гората се чу пукот на съчки.
Мисълта за малката му сестричка се изпари в миг. Той скочи и избута Трина настрани, преди да осъзнае какво прави. Тя промърмори нещо, обърна се и отново потъна в сън в момента, в който откъм гората се чу нов пукот.
Той постави ръка на рамото й, изправи се на колене и огледа района около бивака. Беше твърде тъмно, за да различи нещо в гората въпреки звездната светлина и луната. Но слухът му се бе изострил доста, откакто електричеството и изкуственото осветление бяха станали спомени от миналото. Той опита да се успокои и да се съсредоточи. Наостри слух. Знаеше, че може да е елен, катерица или какво ли не. Но не беше оцелял цяла година в опустошена от слънцето страна, уповавайки се само на предположения. Откъм гората долетяха нови звуци на чупещи се съчки. Някой тежък и двукрак стъпваше върху тях.
Тъкмо се канеше да повика Алек, когато пред него се изправи сянка, пристъпила иззад дървото. Задраска клечка кибрит, пламна огънче и озари лицето на човека.
Жабока.
— Какво… — поде Марк, сетне облекчението изпълни гърдите му. — Жабок. За бога, човече, изплаши ме до смърт!
Жабока падна на колене и доближи клечката до лицето си. Имаше измъчен вид, очите му бяха насълзени и хлътнали.
— Ти… добре ли си? — попита Марк, надявайки се, че приятелят му е само изморен.
— Не съм — отвърна глухо Жабока и лицето му се сгърчи, сякаш щеше да се разплаче. — Не съм добре, Марк. Никак не съм добре. Има някакви живи неща в главата ми.
16
Марк побутна Трина да се събуди и й подаде ръка да стане. Жабока очевидно не се чувстваше никак добре, а стоеше само на няколко крачки от техния лагер. Не знаеха нищо за тази болест, ала това само я правеше по-страшна. Трина се озърташе сънено, но Марк я дръпна към мъждукащите въглени от огъня, който бяха запалили предната вечер.
— Алек! — извика той. — Лана! Събудете се!
Двамата скочиха на крак за секунди, което си бе естествено за професионални войници. Но никой от тях все още не бе забелязал посетителя.
Марк реши да не губи време за обяснения.
— Жабок. Радвам се, че дойде и че си се справил. Но… кажи ни как се чувстваш?
— Защо? — изхленчи Жабока, все още на колене. Лицето му бе скрито в сенките. — Защо ме зарязахте така след всичко, което преживяхме?
Сърцето на Марк се късаше. Нямаше добър отговор за този въпрос.
— Аз… аз… ние се опитахме да те накараме да дойдеш с нас.
Жабока сякаш не го чу.
— Има някакви твари в главата ми. Трябва да ми помогнете да ги изкарам оттам. Преди да изядат мозъка ми и да се захванат със сърцето. — Той се разплака — звук, който сякаш излизаше от гърлото на ранено куче, а не на човек.
— От какво се оплакваш? — намеси се Лана. — И какво стана с Мъглата?